Плясъкът на крилете му [bg]

Всяко решение като че ли се оказваше по-добро, отколкото можеха да се надяват. Кулхаус, нацупеният, беше толкова талантлив, колкото голяма бе амбицията му; сякаш държеше цялата кампания подредена в главата си, до последната пита сирене. След месец той пак се върна при Кейл и ИдрисПюк. Кулхаус или знаеше всичко, или знаеше как да го научи. Изглеждаше почти нечовек, като че ли притежаваше магическо устройство, което можеше да претърси необятната му памет и да му даде моментален отговор. Беше дразнещ и неприятен и притежаваше въображението на тухла, но като бюрократ беше своеобразен гений. Що се отнася до Саймън Матераци, той откри, че войната е щедра майка за онези, които са били пренебрегвани в по-мирни времена. Жадувайки да се отърве от аристократичното си бреме, Кулхаус бе прекарал много часове, за да отвикне Саймън от езика на знаците, и сега се опитваше да го научи да чете по устните. За пореден път, тласкан от личния си интерес, Кулхаус насочи забележителния си ум към изобретяването на нечувано умение. Саймън, който копнееше да се отърве от Кулхаус не по-малко, отколкото Кулхаус — да се отърве от него, всеки ден се трудеше с часове, за да усъвършенства това умение. Двамата вече планираха раздялата си, когато пристигна предложението на Кейл, довело до последните им седмици заедно. Но докато Кулхаус най-сетне получи възможност да натрие носовете на другите с по-големите си умения почти във всичко (освен в работата с хора или в нещо, включващо оригиналност), Саймън откри неизмеримото удоволствие и дори още по-голямата полза от това хората да го пренебрегват, докато той слуша всяка дума, казана от тях. Лаконийците имаха обичая да изхвърлят сакатите и слепите деца в една пропаст край столицата, така че човек като Саймън за тях беше нещо рядко и необичайно и те се отнасяха към него като към забавна маймуна. Саймън си отмъсти, като се възползва от пълната свобода, с която те разговаряха пред него, за да информира Кейл в изненадващи подробности за всичко, което са намислили. Интересното е, че дори да беше роден като лакониец, Саймън щеше да оживее. В тяхното иначе желязно правило имаше едно изключение: дете от лаконийското кралско семейство, колкото и да е болно, никога нямаше да бъде подложено на дългото падане към скалите на онова ужасно място. Така беше, и винаги щеше да бъде така. Лаконийците се забавляваха да гледат как Саймън и Кулхаус разговарят безмълвно с ръце по своя прекрасно плавен начин. Привикваха Саймън при себе си нощем и му пишеха думи, за да ги научи как да ги показват със знаци. Приятно им беше да го отрупват със снизходително внимание и нямаха представа, че ако говорят с лице към него, той може да разчете почти всяка казана от тях дума — включително безгрижните обиди по негов адрес. Когато Кулхаус беше призован отново в Испански Лийдс, Саймън сключи сделка с него да го замести; един стар училищен приятел на Кулхаус остана, за да се преструва, че му превежда, така че лаконийците да не заподозрат нищо.