![Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/4/3/mechove-v-grada-antologiya-na-svremennoto-blgarsko-fentzi-bg-download.jpg)
Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]
- Автор: Майналовски Сибин, Мирчев Василь
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Екопрогрес“
- ISBN: 978-954-2970-25-5
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]». Краткое содержание книги:
— Така е! Градът на сбъднатите мечти! Все пак трябва да бъдеш предпазлива по това време, особено щом си сама. Не мога да те виня де — нощем в Армингтън се случва истинската магия!
Хейзъл се засмя леко при споменаването на „истинската магия“, но придаде на илюзията си притеснено изражение.
— Предпазлива? Защо?
— Не следиш ли новините? За последните няколко месеца имаше десетки случаи на безследно изчезнали хора. Улиците на Армингтън вече не са толкова безопасни. Носят се злокобни слухове. Хората не спират да си шушукат и да се оглеждат през рамо, а полицията мълчи.
— О, това е ужасно! Но със сигурност нещо такова не се е случвало наблизо, нали? По тези улички винаги има толкова хора.
— Разбира се, че не! Макар че — барманът се смръщи леко, — ако трябва да съм честен… не, сигурен съм, че е просто от параноята.
Хейзъл се наклони напред.
— Какво?
— Просто… тази сутрин, докато изхвърлях боклука, видях как двама мъже се боричкат. Единият бе сграбчил другия и му бе закрил устата, за да не може да вика за помощ. Изглеждаше, сякаш го отвлича. Аз веднага се втурнах да го спра, но когато стигнах, имаше само един мъж — този, който си помислих, че отвлича другия. Попитах го какво става, а той просто ме напсува и си тръгна запъхтян. Цялата тази история с изчезванията явно ме кара да си въобразявам неща. Всички в Армингтън са доста стресирани.
— Как изглеждаше мъжът? — попита Хейзъл.
— Гола глава. Къси мустаци. Със сигурност не беше по-висок от метър и седемдесет. Може би на около петдесет години. Дълго тъмносиньо палто.
Хейзъл кимна. Описанието съвпадаше с това, което бе чула от свидетели на някои от другите местопрестъпления.
— А другият мъж?
Барманът я изгледа объркано.
— Този, когото съм си въобразил?
— Да.
— Ъм, горе-долу същата височина. Кафява коса. Очила. Измачкан костюм. Около тридесетгодишен, може би по-млад.
— Нещо друго?
— Не се сещам. Виж, скъпа, виждам, че те разстроих с тези приказки за отвличания, за което съжалявам. След половин час ми приключва смяната и ако искаш, ще те придружа до вас, за да не се страху…
Хейзъл вече я нямаше.
Старата изоставена метростанция на Армингтън беше неин дом и щабквартира. Мястото бе защитено от половин дузина различни илюзии, които прикриваха присъствието й толкова добре, че дори и ако някой се опитваше да я намери там, нямаше да успее. За ток тя ползваше малък, но ефективен генератор, който бе сглобила сама. Всяка част бе закупена от различен магазин. Хейзъл беше много предпазлива.
А в този момент — и много ядосана.
Шест месеца. Тридесет и седем отвличания — вече тридесет и осем — и тя не можеше да каже, че е по-близо до залавянето на мистериозния си враг, отколкото беше в началото на разследването. Поне за разлика от полицията, тя знаеше какъв е мотивът. Демоните имаха нужда от души, както хората — от въздух, но изчадията не притежаваха силите да ги изтръгват сами. Единственият начин, по който демон можеше да вземе нечия душа, е да го накара да я предаде доброволно, най-често в замяна на някаква услуга.
Хората обаче нямаха ограниченията на демоните и можеха да използват силна черна магия, за да откраднат нечия душа. Този, който беше отговорен за отвличанията, най-вероятно служеше на демон. Това бе единственото обяснение за броя на откраднатите души.
Засега това заключение изобщо не бе улеснило разследването.
Тя означи мястото на днешното похищение на много по-голямата карта на Армингтън, която бе на стената. Всички местопрестъпления бяха отбелязани там, заедно със снимки на изчезналите хора и приблизителния час на тяхното отвличане. Както всички други атаки, мястото и времето на атаката бяха напълно произволни. Нямаше определен интервал от време между атаките. Жертвите нямаха никаква връзка. Не се познаваха, не си приличаха. Хейзъл знаеше, че за демона те нямаха нужда да си приличат, защото душата си е душа, независимо чия е. Това означаваше, че жертвите бяха подбирани от неговата марионетка. Това на свой ред означаваше, че трябва да има някаква систематичност в избора му.
Всяко решение, което хората взимат, е поради определена причина. За цялата човешка раса е характерно да изгражда ред от хаоса, да прилага логика към нелогичното, да създава последователност от непредсказуемото. Този начин на мислене е присъщ на всеки един от нас.