Искрено ваш Шурик [bg]

Сега тя се обаждаше всеки ден, дълго разговаряше с Вера Александровна за живота изобщо и за Шурик в частност. В края на разговора я молеше да предаде слушалката на Шурик и ако него го нямаше вкъщи, Вера винаги й даваше отчет, къде се намира той в момента. Ако беше в библиотеката, Светлана не я домързяваше да отиде дотам и да провери. Все пак засега впечатлението й беше, че той няма друга жена… Понякога Вера Александровна казваше, че той няма да се прибере тази нощ, отишъл е у Валерия да работят върху някакъв сложен превод и най-вероятно ще остане там.

Междувременно отново наближаваше пролет и Шурик веднъж й каза, че скоро ще се местят на вилата.

„Положението е ужасно“ — разбра Светлана. Вера и Мария ще се преместят на вилата и той пак няма да й се обажда и ще се изгуби от погледа й окончателно. И то сега, след всичко, което бе направила за него! Отново в мислите й се появи Джамиля, заради която едва не го бяха убили. Може би все пак той се среща с някоя…

Светлана засили бдителността си. Отново дежуреше край входа му, следеше го на неголямо, но точно преценено разстояние — и безрезултатно: изглежда, нямаше нито Джамиля, нито каквато и да било друга жена. Но тревогата и липсата на яснота я измъчваха, тя пак не спеше по цели нощи, навиваше бели копринени цветя и мислено ги подреждаше около главата си… Не, той не я обича, но я цени, уважава я, изпитва благодарност… Как да накараш един мъж да се влюби в теб? Нима трябва да умреш, за да бъдеш оценена? Ах, ако можеше отначало да се погребеш, да се насладиш на гледката, как всички те оплакват, а после вече да умреш истински. Да лежиш като Офелия в ковчег, в гробница, украсена с цветя, а любимият да страда край ковчега, да извади меч и да се самоубие… И ти да видиш това, да се увериш в неговата вечна и вярна любов и тогава вече спокойно и с удоволствие да умреш… Не, Шурик, това мамино синче, не е способен на това. Освен заради своята маминка… И тя се усмихваше при тази мисъл, защото безумието още не я бе обзело дотолкова, че напълно да убие чувството й за хумор…

Обади му се по телефона и го помоли да дойде спешно. Той отдавна очакваше нещо такова. Знаеше за какво го викат. Тръгна обречено, с раздразнение, насочено изключително към него самия.

„Важното е да не се впускам в никакви обяснения“ — реши Шурик.

И веднага, още щом се спусна вехтата завеса на вратата на стаята й, я прегърна, зарови пръсти в хилавата пяна на тънките й коси, тя слабичко и радостно запротестира нещо за развалената прическа, за измачканата блузка. Видът й беше толкова щастлив, че Шурик забрави за доскорошното си раздразнение и си изпълни упражнението с обичайния за здрав млад мъж ентусиазъм. Светлана пък беше на върха на блаженството и ломотеше своето заклинание „Обичаш ли ме?“ през всичките двайсет и пет минути, докато Шурик се трудеше над нея.