Оставих те да си отидеш [bg]

Държеше ме за ръката, докато докторката мажеше корема ти с гел, и ме стисна още по-силно, когато чухме приглушените удари на сърце на сонографа и видяхме леките потрепвания на екрана.

– Ето я главата – обясняваше докторката, – а тук вероятно различавате ръцете му... ето, той ви маха!

Ти се засмя.

– Той? – попитах обнадежден.

Докторката ме погледна.

– Просто така се изразих. Ще мине доста време, докато можем да определим пола. Но всичко изглежда нормално с плода. – Жената принтира снимката и ни я подаде. – Поздравления.

Срещата с акушерката беше насрочена за след половин час и ние седнахме в чакалнята с още шест двойки. В другия край на стаята имаше една жена с гротескно голям корем, който я принуждаваше да стои с широко разтворени крака. Погледнах настрани и изпитах облекчение, когато ни извикаха.

Акушерката взе синята папка от ръката ти и прегледа написаното в нея, провери данните, диетата, здравето ти.

– Тя вече е специалист – казах аз. – Прочете толкова много книги, че няма нещо, което да не знае.

Акушерката ме погледна с преценяващ поглед.

– А вие, господин Питърсън? Вие специалист ли сте?

– Няма нужда да съм – отвърнах аз, срещнах погледа ѝ и го задържах. – Не аз ще раждам.

Жената не отговори.

– Ще ти измеря кръвното налягане, Джена. Навий си ръката и си подпри ръката на бюрото, ако обичаш.

Ти се подвоуми и на мен ми отне секунда, за да се сетя защо. Челюстта ми се стегна, но се отпуснах в стола си, докато наблюдавах случващото се с пресилено безразличие.

Синината в горната част на ръката ти беше зеленикава. През последните няколко дни беше избледняла значително, но тази беше упорита, както и всички останали. Макар да знаех, че е невъзможно, имах чувството, че нарочно ги пазиш върху тялото си, за да ми напомняш какво се е случило и да ме караш да се чувствам виновен.

Акушерката не каза нищо и аз се отпуснах. Тя ти измери кръвното налягане, което беше малко високо, и си отбеляза стойностите. След това се обърна към мен.

– Бихте ли изчакали навън, искам да си поговоря с Джена насаме.

– Няма да е необходимо – отвърнах аз. – Не пазим тайни един от друг.

– Стандартна процедура – бързо отвърна акушерката.

Гледах я в очите, но тя не се пречупи и аз станах.

– Добре. – Излязох бавно и застанах до кафе машината, откъдето можех да виждам вратата към кабинета.

Погледнах към другите двойки: нямаше сами мъже – с никой друг не се бяха отнесли по този начин. Отидох до кабинета и отворих вратата, без да чукам. Държеше нещо в ръката си и го пъхна между листовете в папката. Малка правоъгълна картичка: светлосиня, с някакво лого в средата на горната част.

– Трябва да преместим колата, Дженифър – казах аз. – Имаме право да паркираме само за час.

– О, да. Съжалявам. – Последното беше предназначено за акушерката, която ти се усмихна, а мен игнорира напълно. Тя се наведе напред и постави длан върху ръката ти.