Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
«Зазоряване» е последната книга от поредицата на «Здрач». Романът ни представя вълнуващата развръзка на изпълнената с приключения и обрати поредица, в която читателите се сблъскват с нови герои, а героите в книгата се сблъскват с разкриването на нови и нови тайни, които обръщат курса на техния живот напълно. Освен сватбата между Бела и Едуард, Стефани Майер представя на читателя и един напълно очарователен нов член на семейство Кълън, който успява да постави под нежната си власт дори и идващите с цел унищожение на сем. Кълън вампири от Италия. Книгата ни представя вълнуващи обрати, интригуващи истини и още по-пленяващи герои, които карат читателя да прелиства страниците жадно и да не иска разказът за обаятелната тинейджърска любов никога да свършва.
Розали отново загука на съществото, оставяйки настрана празната метална бутилка и вдигайки съществото във въздуха, за да притисне лицето си към бузата му.
Перфектно. Новата й позиция беше идеална за удара ми. Наведох се и усетих как горещината започва да ме променя, докато привличането към убиеца растеше — беше по-силно от преди, толкова силно, че ми напомни за заповед от Алфа, сякаш щеше да ме смаже, ако не се подчинях.
Този път исках да се подчиня.
Убиецът се вгледа в мен зад рамото на Розали, погледът му по-съсредоточен, отколкото би трябвало да бъде погледът на някой новороден.
Топли кафяви очи, цвета на течен шоколад — същите, каквито бяха очите на Бела.
Треперенето ми спря, топлина премина през мен, по-силна от преди, но различна топлина — не изгаряща.
Излъчваща светлина.
Всичко в мен се изгуби, докато гледах малкото порцеланово лице на бебето полувампир, получовек. Всички… който ме задържаха към живот, бяха разрязани на малки парчета, като да отрежеш връвчиците на един куп балони. Всичко, което ме изграждаше — любовта ми към мъртвото момиче горе, любовта към баща ми, лоялността към новата ми глутница, любовта към по-големите ми братя, омразата към враговете ми, домът ми, именно ми, самият аз — в този момент се откъсна от мен — клъц, клъц, клъц — и се понесе към вселената.
Но аз не бях оставен на течението. Ново въже ме държеше, там където бях.
Не едно, а милиони. Не въжета, а стоманени жици. Милиони стоманени жици, всички ме придържаха към едно нещо — центъра на вселената.
Сега можех да го видя — как вселената се въртеше около тази точка. До този момент не бях виждал симетрията във вселената, но сега изглеждаше доста ясно.
Не гравитацията ме задържаше на мястото ми.
Беше момиченцето в ръцете на русокосия вампир, което ме държеше там.
Ренесме.
От горния етаж се чу нов звук. Единствения звук, който можеше да ме докосне в този безкраен момент. Обезумялото, препускащо туптене… едно променящо се сърце.
Трета книга: Бела
Обичта е лукс, който можеш да си позволиш едва когато всичките ти врагове са унищожени. Дотогава всеки, когото обичаш е заложник, който саботира куражът ти и покварява преценката ти.
Орсън Скот Кард, «Империя»
Предговор
Линията от черно, която вече не бе само кошмар, се приближаваше към нас през ледената мъгла, която се виеше в краката им.
Ще умрем, помислих си аз паникьосано. Бях отчаяна за скъпоценността, която пазех, но дори да помисля за това бе отвличане на вниманието, което не можех да си позволя.
Идваха все по-близо, като черните им роби леко се издуваха от движението. Видях ръцете им да се свиват заплашително. Те се откъснаха един от друг, като не обградиха от всички страни. Бяха повече от нас. Беше свършено.
И тогава, като внезапната светлина на светкавица, цялата сцена изглеждаше различно. И все пак нищо не се бе променило — Волтури все още крачеха към нас, готови да ни убият. Това, което се промени бе как аз виждах картината. Внезапно, жадувах за това. Исках да нападнат. Паниката се превърна кръвожадност, докато се придвижвах приведена напред, с усмивка на лицето, докато тихо ръмжене се откъсна от оголените ми зъби.
19. Изгаряне
Болката беше зашеметяваща.
Точно това — аз бях зашеметена. Не можех да разбера, не можех да осъзная, какво се случваше.
Тялото ми се опита да отхвърли болката, и бях отново и отново погълната от чернота, която ме откъсваше за цели секунди или дори, може би минути, от агонията, правейки още по-трудно за мен да остана в крак с реалността.
Опитах се да ги разделя.
Не-реалността беше черна и не болеше толкова много.
Реалността беше червена и ме караше да се чувствам сякаш бях разсечена на половина, блъсната от автобус, ударена от боксьор-призьор, прегазена от бикове и потопена в киселина, всичко това, едновременно.
Реалността беше усещането, че тялото ми се извива и подскача, когато дори не беше възможно да помръдна, заради болката.
Реалността беше да знам, че имаше нещо много по-важно от цялото това мъчение, и да не мога да си спомня какво беше то.
Реалността беше дошла толкова бързо.
В един момент всичко беше както би трябвало да бъде. Заобиколена от хора, които обичах. Усмивки. Някак си, колкото и малко вероятно да беше, изглеждаше сякаш щях да получа всичко, за което се бях борила.
