Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
Пинки минава бавно по улицата и спира пред номер четиринадесети — каравана с шперплатови кръпки и несръчно изрязан прозорец откъм фасадата. Беемвето лъщи на прашната, изровена от коловози улица като извънземен космически кораб.
34.
Чукам на вратата. Сивокоса жена с розови дунапренени ролки (виждал съм такива само в стари телевизионни сериали) се обажда откъм верандата на съседната каравана:
— Не са си у дома. Да ви помогна с нещо?
— Търсим… — започвам аз, но Пинки поема инициативата.
— Как сте днес, мадам? — пита той.
— Продаваш ли нещо, сладък? Щот нямам и десетаче — по-добре да ти го кажа още сега. Имаме време обаче, така че може да се поупражнявате пред мен, ако искате.
— Нищо не продаваме — казва Пинки. — Ние…
— Да ме извиняваш, ама ти албинос ли си?
Понечвам да кажа нещо, понеже се чувствам засегнат заради Пинки, но той само се засмива.
— Да, такъв съм — казва той с бумтящ глас. — Аз съм генетична чудатост, която стои в предния ви двор, мадам. Знам, че това често смущава хората в началото и ги кара да забравят добрите си маниери, точно като при вида на сакат човек. Лично аз го смятам за форма на расизъм. Кой би повярвал, че точно тук, в Луизиана, може да има такова нещо като прекалено бял човек? — Усмихва се.
— Да те питам нещо — казва жената. — Лесно ли изгаряш от слънцето?
— Голям проблем ми е — признава Пинки.
— И аз съм доста светла, на всичкото отгоре имам кожно заболяване и почервенявам като рак от слънцето. Божке, клепам се с крем с шепи! Я елате с приятеля ти тука горе, на сянка, и ми кажете какво ви води в Медоуландс.
„Тука горе“ е разнебитена „веранда“, скована от шперплат и повдигната върху колони от сгурбетонни блокчета. Сгъваеми столове с метални рамки и древна плетена масичка съставляват мебелировката. На масата има пепелник и евтин несесер с пили, ножички и други инструменти за оформяне на ноктите. Жената явно се е посветила на педикюра си, краката й се намират в някакво устройство, а пръстите с яркочервен лак са раздалечени един от друг с помощта на дунапренени тампони.
— Аз съм Пинки Страйбър — казва Пинки. — А това е Алекс Калахан.
— Съжалявам, сладък — казва жената и протяга ръце напред с разперени пръсти, така че да видим незасъхналия лак по ноктите. — Още не е изсъхнал добре. Казвам се Дора Гарити — добавя тя, после се обръща към мен. — Виждала съм ви по телевизията — казва тя, — не бъркам, нали? — А после прави връзката. — О, Божке, вие сте таткото на онези мъничета! О, майчице! Боже опази!
— Според нас Байрън Будро може да е човекът, отвлякъл момчетата — казва Пинки.
Едната ръка на Дора литва към устата й, съвършените червени нокти са като капки кръв върху сняг.
— О, Господи! — Познавам чувството, което присвива устните й и сякаш смалява лицето й. Чувство на страх. — Онова момче — казва тя, след като си пали цигара и издишва дълга струйка дим, — онова момче беше зло по рождение. Зло до мозъка на костите си.
— Знаете ли къде е? Или някой от роднините му?
Тя клати глава.
— Съжалявам, сладък. За това не мога да ви помогна. Не съм го виждала, откакто го прибраха. Родителите му са покойници, разбира се. Дори не знаех, че е излязъл от лудницата. Кога е станало това?
— През деветдесет и шеста.
— Е, слава Богу, че не си е дошъл вкъщи.
— А хората, които живеят там сега? Имат ли някаква роднинска връзка със семейство Будро?
— Не. Клод и Мари не бяха собственици на дома си. Живееха под наем, нали разбирате? Така че много хора се изредиха да живеят тук оттогава.
— Току-що ми хрумна нещо — казва ми Пинки. — Сигурно има някаква документация. Клод все трябва да имал някаква собственост. Може да проверим. Напомни ми.
— Според каквото аз знам, всичко било приписано на Байрън — казва Дора. — Което адски вбеси Лони, брата на Клод. Не че беше останало кой знае какво, след като погребаха Клод. Естествено, Лони направо откачи, че Байрън въобще е получил нещо, но нямаше какво да се направи. Както го изкараха невменяем и т.н., от гледна точка на закона Байрън всъщност не е извършил никакво престъпление.
— Лони наблизо ли живее?
— Лони почина — казва Дора.
— А някакви приятели? — питам аз. — Байрън имаше ли приятели тук?
— Това момче нямаше приятели. Никакви приятели. Преди да убие Клод, прекарваше повечето си време в негърското гето, висеше там с някакъв вещерски доктор.