Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
До тази извивка каньонът беше съвсем нормален. Стените бяха прекалено стръмни за катерене, освен може би на едно място точно след малкия крив завой. Там Роланд забеляза нещо като пукнатина нагоре по стената на каньона, с достатъчно опорни точки по нея. Нямаше истинска причина да отбелязва това, но просто го направи, както щеше да търси потенциални пътища за бягство през целия си живот.
Зад завоя дъното на каньона се превръщаше в нещо, което никой от тях не беше виждал преди… и когато се върнаха в землянката след няколко часа, бяха съгласни, че не са съвсем сигурни какво точно са видели. Задната част на Айболт каньон беше залята от зловеща сребриста течност, от която се издигаха струйки дим или мъгла. Течността сякаш се движеше леко, плискайки се в стените, които я обграждаха. По-късно щяха да открият, че и течността, и мъглата са светлозелени. Лунната светлина ги правеше сребристи.
Докато гледаха, една тъмна летяща фигура се плъзна надолу към повърхността на изтъняването. Преследваше нещо във въздуха и след това отново се опита да се издигне. За секунда скимтящият, бърборещ вой се усили и се превърна почти в глас. Свали птицата от въздуха и я дръпна надолу. Зеленикаво просветване, късо и нефокусирано, пробяга по повърхността на изтъняването като електричество и изчезна.
Трите момчета ужасено се спогледаха.
„Скачай, стрелецо!“ — внезапно се чу един глас. Беше гласът на изтъняването, но и този на баща му, а също и на Мартин заклинателя, Мартин съблазнителя. А най-страшното от всичко беше и неговият собствен глас.
„Скачай и остави всичките си грижи. Тук няма да те притеснява любов към момичета, няма да обременяват детската ти душа погребения на изгубени майка. Ще имаш само покой в средата на вселената — само мазна сладост на гниеща плът.“
„Ела, стрелецо. Стани част от изтъняването.“ С унесено изражение и празни очи, Алан се насочи към ръба на скалата, десният му ботуш беше толкова близо до края, че токът пръскаше малки облачета над бездната и пращаше надолу малки камъчета. Преди да направи и пет стъпки, Роланд го хвана за колана и го дръпна грубо назад.
— Къде си мислиш, че отиваш?
Алан го погледна с поглед на сомнамбул. Очите му се изясняваха, но бавно.
— Не знам… Роланд.
Под тях изтъняването виеше, ръмжеше и пееше. Имаше и друг звук, също така — напевно, мазно мърморене.
— Аз знам — каза Кътбърт. — Знам накъде сме тръгнали всичките. Към Бар Кей. Хайде, да се махаме оттук — умолително погледна към Роланд. — Ужасно е!
— Добре.
Но преди да ги поведе надолу по пътеката, той пристъпи до ръба и погледна към мътното сребърно езеро долу:
— Отчитам — отбеляза предизвикателно, — отчитам едно изтъняване. — После, като понижи глас, добави: — И проклето да е!
3
Настроението им се възвърна по обратния път. Морският бриз беше прекрасен и живителен след мъртвешката миризма на каньона и изтъняването.
Докато яздеха по Ската Алан каза:
— Какво ще правим сега, Роланд? Имаш ли представа?
— Не. Честно казано, не знам.
— За начало може да вечеряме — весело предложи Кътбърт и почука за подкрепа кухия череп на наблюдателя.
— Знаеш какво имам предвид.
— Да — съгласи се Кътбърт. — Но ще ти кажа нещо, Роланд…
— Уил, ако обичаш. Сега сме отново на Ската и нека бъда Уил.
— Аха, добре. Ще ти кажа нещо, Уил. Не можем да продължаваме с това броене на мрежи, кораби, станове и колела. А вярвам, че да се правим на глупаци ще е доста по-трудно, като стигнем до конете.
— Да — съгласи се Роланд, спря Ръшър и погледна назад откъдето бяха дошли. — Но ще ви кажа отново и на двамата, че не става въпрос само за конете. Дали на Фарсън му трябват? Сигурно. Както и на Сдружението. Воловете също. Но коне има навсякъде — може би не така добри като тези, но всяка стряха е добра при буря, както казват. Тъй че, ако не са конете, какво ще е? Докато не разберем, или докато не решим, че никога няма да научим, продължаваме както досега.
Част от отговора ги чакаше в Бар Кей. Беше кацнал на коневръза и кисело въртеше опашка. Когато гълъбът скочи в дланта на Роланд, той видя, че едното от крилете му е странно наранено. Някакво животно — вероятно котка — се беше приближило достатъчно близо, за да го одере, реши той.
Бележката, привързана за крака му, беше къса, но обясняваше доста от онова, с което не бяха наясно.
„Ще трябва да я видя отново“ — помисли си Роланд след като прочете писмото и почувства прилив на задоволство. Пулсът му се ускори и той се усмихна под студената сребърна светлина на Луната на Торбалан.