Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Вместо това си представи смешната картинка как Ричард Стокуърт целува Уил по устата и му казва, че това е от Сюзан Делгадо. Започна да се киска. Сложи ръце на устата си, но това не свърши работа. Сай Стокуърт й се усмихваше в отговор… несигурно и предпазливо. „Той сигурно си мисли, че съм луда… Такава съм! Луда съм!“
— Добър ден, господин Стокуърт — каза тя и го подмина, за да запази сериозно изражението си.
— Добър ден, Сюзан Делгадо — подвикна й той в отговор.
Тя се огледа едва когато беше на петдесетина ярда нататък по улицата, но него вече го нямаше. Не беше влязъл при Хуки, помисли си тя. Чудеше се какво ли е правил господин Стокуърт в тази част на града.
След около час и половина, когато извади новите подкови от торбата на баща си, откри отговора. Между две от подковите имаше пъхнато нагънато листче хартия и още преди да го отвори тя знаеше, че сблъскването й с господин Стокуърт не е било случайност.
Разпозна почерка на Уил — същия като на бележката от букета.
Сюзан,
Можем ли да се срещнем в Ситго тази вечер или утре по същото време? Много е важно. Има връзка с онова, което обсъждахме преди. Много те моля!
У.
П.П. Най-добре да изгориш бележката.
Тя веднага я изгори и докато гледаше как пламъците първо се издигат и после гаснат, си повтаряше отново и отново думите, които най-силно я бяха впечатлили: Много те моля!
3
Тя и леля Корд хапнаха хляб и супа в мълчание и след вечеря Сюзан изкара Фелиша на Ската и гледаше как слънцето залязва. Нямаше да се срещне с него тази вечер. Вече беше имала прекалено много неприятности заради импулсивното си и необмислено поведение. Но утре?
Защо Ситго?
Има връзка с това, което обсъждахме преди.
Да, вероятно. Не се съмняваше в честта му, въпреки че много се чудеше дали той и приятелите му са онези, за които се представят. Вероятно искаше да се срещнат по въпрос, който засягаше мисията им (въпреки че тя нямаше представа какво общо би имало нефтеното поле с прекалено многото коне на Ската), но между тях беше възникнало и друго — сладко и опасно чувство. Можеха да започнат с разговор, но сигурно щяха да завършат с целувки… а целувките щяха да са само началото. Познанието не променяше чувствата и въпреки всичко тя искаше да го види. Трябваше да го види.
Така че стоеше изправена върху седлото на новия си кон (друга част от аванса на Торин по заплащането на девствеността й) и гледаше как слънцето потъва и почервенява на запад. Слушаше старото мърморене на изтъняването и за пръв път от шестнадесет години наистина се колебаеше. Всичко, което желаеше, се противопоставяше на чувството й за чест. Чувстваше ка да нараства около нея, като надигащ се около нестабилна къща вятър. Но беше лесно да предадеш честта си по тази причина, нали? Да се извиниш за пропадналия си здрав разум като въвлечеш всемогъщата ка. Беше мекушав начин на мислене.
Никога не се беше отдавала на религията и слабо вярваше в божествата на Средния Свят, тъй че, когато слънцето залезе тя се опита да се моли на баща си. И отговорът дойде, въпреки че не разбра дали идва от него или от собственото й сърце.
„Нека ка_ реши сама_ — каза гласът в съзнанието й. — Тъй или иначе ще го направи — винаги така става. Ако ка_ надвие честта ти, тъй да е. Нека ка прецени искреността на обещанието ти, колкото и да е трудно това.“_
4
На следващия ден беше неделя, традиционният почивен ден за каубоите. Малката групичка на Роланд също почиваше.
— Честно ще е да си отдъхнем — отбеляза Кътбърт, — след като и без друго не знаем какво да предприемем сега.
Точно тази неделя — шестата откакто бяха пристигнали в Хамбри — Кътбърт отиде на Горния пазар (Долният беше по-евтин, но смърдеше твърде много на риба според него), разглеждаше ярко оцветените наметала и едва сдържаше сълзите си. Майка му беше имала serape, което много харесваше и той си спомни как беше яздила понякога с него. Този спомен го изпълни с отчаяна носталгия. „Артър Хийт“, ка-май на Роланд, страдаше за майчето си така, че очите му се насълзяваха! Беше шега точно в стила на… добре де, в стила на Кътбърт Алгууд.
Докато си стоеше и беше сплел ръце зад гърба си като посетител на художествена галерия някой леко го потупа по рамото. Той се обърна и видя момичето с руса коса.