Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
— Така и трябва да бъде — Роланд се обърна да погледне към залеза и Алан видя нещо на яката на ризата му. Дръпна го толкова бързо, че Роланд дори не го усети. „Бърт не би могъл да направи това“ — помисли си Алан не без известна гордост.
— Аха, но…
— Същото съобщение — повтори Роланд. Седна на най-горното стъпало и се загледа във вечерната червенина на запад. — Търпение, господа Ричард Стокуърт и Артър Хийт. Знаем това-онова и вярваме в разни други работи. Но дали Джон Фарсън ще измине целия този път само за да се снабди с коне? Не мисля така. Не съм сигурен, конете са ценни, аха, тъй си е… но не съм сигурен. Така че ще почакаме.
— Добре, добре, същото съобщение — Кътбърт разпъна парчето хартия на перилото на верандата и надраска на него няколко малки серии символи. Алан можеше да разчете това съобщение. Беше виждал същата последователност вече няколко пъти, откакто бяха дошли в Хамбри. — „Съобщението получено. Добре сме. Няма нищо за съобщаване засега.“
Листчето беше сложено в капсулата и привързано за крака на гълъба. Алан слезе по стъпалата, застана до Ръшър (все още очакващ търпеливо да го разседлаят) и подхвърли птицата към гаснещия залез:
— Напред!
Тя се издигна и изчезна с едно плясване на крилете. Можеха да я видят само за малко — тъмен силует на фона на тъмнеещото небе.
Роланд седеше загледан нататък. Замечтаното изражение все още си беше на лицето му. Алан откри, че се чуди дали Роланд е взел правилно решение тази вечер. Никога в живота си не беше помислял такова нещо. Нито пък беше очаквал да му се случи.
— Роланд?
— Хмм? — промърмори като човек, потънал в дълбок сън.
— Ще го разседлая, ако искаш — кимна към Ръшър. — И ще го изтрия.
Отговор не последва доста време. Алан тъкмо се накани да попита отново, когато Роланд каза:
— Не. Аз ще го направя. След една-две минути — и отново се зазяпа в залеза.
Алан се изкачи по стъпалата към верандата и седна в креслото. Бърт се беше настанил на обичайното място на пейчицата. Сега стояха зад Роланд и Кътбърт погледна въпросително към Алан.
Той му подаде онова, което беше свалил от яката на Роланд. Беше дълъг косъм с цвят на тъмно злато. От лицето на Бърт беше ясно, че знае чии е. Откакто бяха пристигнали в Хамбри, бяха срещнали само едно момиче с дълга руса коса. Двамата се спогледаха. В очите на Бърт Алан видя тревога и насмешка едновременно.
Кътбърт Алгууд вдигна показалец към слепоочието си и се престори, че дърпа спусък.
Алан кимна.
Седнал на стъпалата пред тях, Роланд продължаваше да наблюдава гаснещия залез със замечтани очи.
ОСМА ГЛАВА. ПОД ЛУНАТА НА ТОРБАЛАН
1
Градчето Рици, почти на четиристотин мили на запад от Меджис, не беше нищо особено. Рой Дипейп го достигна три нощи преди Луната на Торбалан, наричана Късна лятна луна от някои, да се напълни. И го напусна на следващия ден.
Рици беше мизерно миньорско градче на източния склон на планините Ви Кастис, на около петдесет мили от ръба Ви Кастис. Градът имаше само една улица, превърнала се в езеро от кал три дни след първите есенни бури. Там се намираха „Мечите и костенуркови търговски и смесени стоки“, откъдето „Ви Кастис Къмпани“ беше забранила на миньорите да пазаруват, както и магазин на компанията, откъдето биха пазарували само нещастници. Имаше смесен затвор и Градска Заседателна Палата с бесило-вятърна мелница отпред, шест бара, работещи с пълна пара.
Рици беше като грозна сведена глава между двата масивни хълма. На юг над града се намираше разровеният склон, където Компанията заселваше миньорите си. На север бяха самите мини — неподсигурени груби шахти, които се спускаха на петдесет фута надолу и там се разклоняваха. Отвън приличаха на дупки, вкопани в голата камениста почва.
Някога мините са били частна собственост, но сега този период беше отминал и всички бяха управлявани от „Ви Кастис Къмпани“. Дипейп знаеше подробностите, защото Големите ковчези бяха участвали в прогонването. Това стана точно след като се беше присъединил към Джонас и Рейнолдс.
Паметта понякога му изневеряваше, но винаги, когато докоснеше ранения си пръст, си спомняше за Диърборн, Стокуърт и Хийт. Искаше да ги види мъртви в редица, с ръце, разперени като парцалените кукли на малко момиченце.
По изгрев Дипейп премина по единствената улица на Рици, подкара коня си в тръс по склона на първия хълм и спря на върха, за да хвърли последен поглед назад. Предната нощ беше разпитвал старото копеле в „Хатиган“. Докато яздеше, си припомни стария негодник. Беше се отнесъл доста честно с него, както прецени. Беше му обещал награда и беше платил за получената информация.