Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
— Продължавай да ме дразниш, татенце, и ще ти счупя ръката!
— Пусни ме! — изпищя безпомощно старият негодник. — Пусни ме, вярвам в благородството ти, млади сър, щото имаш благородно лице! Да! Да, наистина!
Дипейп го пусна. Старият негодник войнствено го огледа, потривайки рамото си. На лунната светлина засъхналата по бузата му кръв изглеждаше черна.
— Трима бяха, точно тук — каза той. — Хлапета с висок произход.
— Хлапета или лордове? Кое от двете, татенце?
Старото копеле обмисли внимателно въпроса. Дупката в главата, нощният въздух и извиването на ръката май му бяха върнали здравия разум, поне временно.
— И двете, струва ми се — заключи. — Единият със сигурност беше лорд, все едно дали ония вярват или не. Защото видях баща му, а баща му носеше пистолети. И не такива мизерни като твоите, ами истински пистолети, каквито е виждал само баща ми като дете. Големи и с дръжки от сандалово дърво.
Дипейп се втренчи в стареца, възбудата му нарасна… „Държат се като стрелци“ — беше казал Джонас, когато Рейнолдс възрази, че са твърде млади. Сега му се струваше, че шефът е бил прав.
— Дръжки от сандалово дърво? — учуди се той. — От сандалово дърво, татенце?
— Аха — старецът забеляза възбудата му и видимо се възгордя.
— Стрелец, имаш предвид. Бащата на единия от младежите е носел големи пушкала.
— Ахм, стрелец. Един от последните лордове. Родът си отива сега, но моят баща ги е познавал добре. Стивън Дисчейн от Гилеад. Стивън, синът на Хенри.
— А този, който си видял наскоро…
— Синът му, внукът на Хенри Слабия. Другите също изглеждаха благородни, биха могли и да произхождат от родовете на лордове, но този, който видях идва директно от Артур Илд, от една или друга страна. Сигурен съм както знам, че ходя на два крака. Заслужих ли си вече метала?
Дипейп понечи да потвърди, но осъзна, че дори не знае кой от тримата има предвид дъртия. — Трима млади мъже — подчерта той, — трима аристократи. И имаха ли те пистолети?
— Не там, където могат да ги видят, във всеки случай — каза старецът и грозно се изсмя. — Но имаха, о, да. Сигурно скрити в одеялата им. Готов съм да се закълна.
— Аха — каза Дипейп. — Предполагам, че би се заклел. Трима младежи и единият е син на лорд. На стрелец, както смяташ. Стивън от Гилеад.
Името му се струваше познато, охо, тъй си беше.
— Стивън Дичейн от Гилеад, точно така.
— И как се представи този млад лорд?
Старото копеле тревожно се намръщи в усилие да си спомни:
— Диърфилд? Диърстайн? Не се сещам точна…
— Добре, добре, познавам го. И ти си спечели метала.
— Така ли? — старецът отново се приближи, дъхът му беше кисело-сладък от плевела. — Злато или сребро? Какво е то, приятелю?
— Стомана — отвърна Дипейп, извади пистолета си и стреля два пъти в гърдите на стареца. Всъщност му правеше услуга.
Сега се връщаше в Меджис. Щеше да пътува много по-бързо като не се налага да задава въпроси.
Чу се плясък на криле над главата му. Един гълъб (тъмносив, с бял пръстен около врата) кацна на една скала точно пред него, като че да си отдъхне. Странна птичка. Не, помисли си Дипейп, не е див гълъб. Нечий избягал любимец? Не можеше да си представи кой в това забравено от Бога кътче на света би могъл да отглежда друго, освен полудиво куче. Във всеки случай, печен гълъб щеше да му подейства добре, когато спре да нощува.
Дипейп извади пистолета си, но преди да успее да спусне предпазителя, гълъбът полетя на изток. Дипейп все пак стреля след него. Понякога човек има късмет… не и този път. Гълъбът се наклони леко, после изправи линията на полета си и изчезна в посоката, в която се движеше самият Дипейп. Той се изправи на седлото без да губи самообладание. Беше сигурен, че Джонас ще е много доволен от откритията му.
2
Три дни след като Рой Дипейп беше напуснал Рици и беше поел обратно към Хамбри, Роланд, Кътбърт и Алан яздеха първо по дългия склон на Ската и после в пустеещите земи, които жителите на Хамбри наричаха Лошите треви. Пред тях, след като веднъж излязоха на открито, ясно се виждаха оронени и ерозирали възвишения. В средата им се намираше тъмна пропаст с гладки ръбове.
От края на Ската до скалите имаше около шест мили. На третата четвърт от пътя минаха край истинско природно чудо — стърчаща нагоре скала, която приличаше на отрязан до първата фаланга пръст. Под нея имаше малка, прилична на бумеранг полянка и когато Кътбърт извика диво, за да чуе ехото на гласа си, групичка дърдорещи ЖИВОТИНЧЕТА изскочи от тревата и хукна на югоизток към Ската.