Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
— Мхм — промърмори Дипейп. — Мисля, че старият парцал няма право да се оплаква.
Той лесно проследи пътя на младоците. Бяха се движили на изток по Великия път и навсякъде бяха правили впечатление. И в това нямаше нищо чудно: млади мъже с добри коне, без белези по лицата, без татуировки на регулатори по ръцете, с хубави дрехи на гърба, скъпи шапки на главите… Бяха ги запомнили особено добре в баровете и странноприемниците, където не си поръчваха силни питиета, нито бира. Все едно идваха от по-ранни, по-добри времена.
„Пикай в лицата им — помисли си Дипейп, докато яздеше. — Господин Артър Ха-Ха-Хийт остава за накрая. Ще си запазя достатъчно пикня да те удавя в нея.“
Бяха ги забелязвали, но нямаше да е достатъчно, ако се върнеше в Хамбри само с толкова. Джонас най-вероятно щеше да му откъсне носа. И щеше да си го е заслужил. Въпросът беше в какво друго са замесени те?
Беше влязъл в два други бара, преди да се навре при „Хатиган“. Поръча си още една бира и се приготви да заговори бармана.
Случайно дочу старчески глас, предизвикващ главоболие. Приказваше за старите дни, както винаги правят дъртите копелдаци, и за това как светът се бил преместил, както и колко по-добре са били нещата, когато той бил момче. След това каза нещо, при което Дипейп наостри уши: как старите дни щели да се върнат, защото не бил ли видял трима млади лордове преди по-малко от два месеца и дори купил на единия от тях питие, пък дори и да било газирана сода?
— Ти не би отличил млад лорд от млад бездомник — подхвърли една мацка, която май имаше само четири зъба, останали в очарователната й уста.
Всички се разсмяха. Старият негодник се огледа и въздъхна:
— Знам, добре де. Забравил съм повече, отколкото някога ще научите, тъй си е. Но поне един от тях беше от рода на Илд, защото го видях в чертите на лицето му… така ясно, както виждам сбръчканите ти цици, Джолейн. — Тогава старият негодник дръпна блузата на проститутката и изля остатъка от бирата си вътре. На свой ред тя грабна халбата и я разби в главата му.
— Махай се оттук! — кресна тя и го бутна към вратата. Няколко яки ритника от миньорите наоколо му помогнаха да се изнесе.
Дипейп излезе след него и му помогна да се изправи.
— Те нямат уважение — потвърди тъжно старото копеле. — Нито разбират, също тъй.
— Аха, тъй си е — каза Дипейп, който още не беше успял да изчисти акцентите на крайбрежието и Ската от речта си.
Старото копеле стоеше полюлявайки се, гледаше към него и бършеше безполезно кръвта, която се стичаше по съсухрените му бузи от разсечения скалп:
— Синко, ще ми купиш ли едно питие? Помни лицето на баща си и дай на стареца едно питие!
— Не съм много по благотворителността, старче — отговори Дипейп. — Но може и да си спечелиш колкото за едно питие. Ела тук в офиса ми и да видим ще стане ли.
Той поведе старото копеле обратно през улицата по дъсчената настилка, примъквайки го покрай черните люлеещи се врати със златни потоци светлина.
— Твойто офисче — изкиска се старецът, когато Дипейп го поведе по алеята към дъсчената ограда с купчини боклуци в далечния край. Вятърът вееше и пълнеше носа на Дипейп с миризма на сяра и карбид от мините. От дясната им страна звуците от пияната оргия се лееха през стената на „Хатиган“. — Твоят офис, добре казано.
— Аха, офисът ми.
Старецът го погледна, облян в лунната светлина, която се носеше по небето над алеята:
— Да не си от Меджис? Или Тепачи?
— Може от едното, може и от другото, а може и да не съм.
— Познавам ли те? — старецът се взря още по-внимателно в него, изправен на пръсти, като че ли очакваше целувка.
Дипейп го избута встрани:
— Не се ври така, татенце!
Въпреки всичко се чувстваше доста окуражен. Той, Джонас и Рейнолдс бяха тук преди и ако старецът можеше да си спомни лицето му, сигурно не приказваше глупости за трите хлапета, които е видял далеч по-скоро.
— Разкажи ми за тримата млади лордове, тате. — Дипейп почука по стената на „Хатиган“. — Тия вътре може и да не се интересуват, обаче аз…
Старецът се втренчи в него с мътен, пресметлив поглед:
— Дали пък няма да получа парче метал?
— Мхм — промърмори Дипейп. — Ако ми кажеш каквото искам да науча, ще ти дам метал.
— Злато?
— Разкажи ми и ще видиш.
— Не, сър. Плащането първо, приказката после.
Дипейп го стисна за ръката, завъртя я и изви китката му, която беше като сноп пръчки, опрени в кльощавите рамене на стареца: