Магьосникът

1

Луната на Торбалан започна да избледнява — щеше да отнесе по-горещата и весела част от лятото със себе си, когато си отиде. Следобед, четири дни след пълнолуние, старият ратай от кметския дом (Мигел беше живял там много преди Харт Торин и щеше вероятно да продължи да си живее след като Торин се върне в ранчото си) стигна до къщата, която Сюзан делеше с леля си. Водеше великолепен кафяв кон. Беше вторият от трите, обещани от кмета и Сюзан веднага разпозна Фелиша. Кобилата беше една от любимките от детството й.

Сюзан прегърна Мигел и го целуна. Широката усмивка на стареца би разкрила всичките му зъби, ако му бяха останали такива.

— Хиляди благодарности, бащице — каза му тя.

— За нищо — отвърна той и й връчи повода. — Това е авансов дар от кмета.

Тя го наблюдаваше как се отдалечава и усмивката лека — полека изчезна от устните й. Фелиша стоеше търпеливо до нея, тъмнокафявата й козина блестеше като сън на лятна светлина. Но не беше сън. Приличаше на такъв в началото. Сега вече беше попаднала в капан. Фелиша не беше подарък, нито пък Пайлън — те бяха постъпково изпълнение на договора, който тя беше сключила. Леля Корд би се шокирала, но Сюзан знаеше истината.

Когато Сюзан поведе подаръка си (който всъщност беше върната собственост от нейна гледна точка) към конюшнята, леля Корд стоеше на кухненския прозорец. Викна нещо весело относно коня, който бил хубаво нещо и че грижите за него ще дават на Сюзан по-малко време за глупости. Сюзан усети надигащ се в гърлото й остър отговор и го преглътна. Помежду им беше настъпило враждебно примирие откакто се бяха карали за ризата и Сюзан не искаше първа да го нарушава. Твърде много проблеми се бяха струпали върху главата и сърцето й. Помисли си, че при още един спор с леля си може просто да я смачка като сухо клонче под ботуша си. На около десет години беше попитала баща си защо е толкова мълчалив и той й отговори: „Защото често мълчанието е злато“. Това я беше озадачило тогава, но сега го разбираше по-добре.