Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Кътбърт не беше изненадан, че Роланд си е паднал по нея. Тя беше просто главозамайваща дори когато носеше джинси и фермерска риза. Косата й беше пристегната отзад с няколко груби ремъчни примки, а очите й бяха така яркосиви, каквито Кътбърт никога не беше виждал. Той си помисли, че е цяло чудо, дето Роланд изобщо е в състояние да забелязва и другите страни на живота си… дори елементарни неща като миене на зъбите. На всичкото отгоре тя подейства като лекарство и за Кътбърт: сантименталните спомени за майка му изчезнаха моментално.
— Сай — заговори я той. Това беше всичко, което можеше да измисли, но поне беше някакво начало.
Тя кимна и му протегна това, което хората в Меджис наричат „корвет“. — Общоприетата дефиниция е „малък пакет“, а действителното значение е „малка кесийка“. Тези малки кожени предмети, които побираха не повече от няколко монети, по-често принадлежаха на дамите, отколкото на господата, въпреки че това не беше някакво твърдо установено модно правило.
— Изпусна това, приятел — каза тя.
— Не, благодаря, сай.
Тази тук можеше да принадлежи и на мъж — беше от черна кожа и без дръжка за през рамо, но той никога не я беше виждал. Никога не беше притежавал „корвет“, ако ставаше дума.
— Твоя е — настояваше тя и сега очите й така го пронизваха, че той направо чувстваше погледа й да прогаря кожата му. Би трябвало да разбере веднага, ако не беше заслепен от внезапната й поява, а също и от хитростта. Човек някак си не очаква от толкова красиво момиче да е и хитро. Красавиците не са такива, като правило, пък и не им трябва. Доколкото Бърт можеше да каже, всички хубави момичета трябва само да се събуждат сутрин и нищо повече.
— Твоя е.
— О, да — каза той и почти издърпа малката кесийка от ръцете й. Чувстваше как глуповата усмивка се разлива по лицето му. — Сега, след като го споменахте, сай…
— Сюзан — погледът й беше внимателен и предпазлив. — Нека съм Сюзан за теб, моля.
— С удоволствие. Моля за извинение, Сюзан, просто умът и паметта ми, като разбраха че е неделя, си стиснаха ръцете и отидоха на почивка заедно и ме оставиха временно без акъл в главата.
Можеше да дърдори в този дух най-малкото час, но тя го спря с безгрижното умение на по-голяма сестра:
— Лесно бих повярвала, че нямаш контрол над акъла си, господин Хийт. Или над езика си, но сигурно ще трябва да се грижиш по-добре за кесията си в бъдеще. Приятен ден! — изрече и изчезна, преди той да успее да продължи.
5
Бърт откри Роланд на мястото, където той често ходеше тези дни — горе на онази част от Ската, която повечето местни наричаха Градския страж. Даваше прекрасен изглед към Хамбри, замечтан в синкавата омара на неделния следобед, но Кътбърт доста се съмняваше, че точно гледката към града докарва най-стария му приятел тук отново и отново. Мислеше си, че по-скоро изгледът към къщата на Делгадо е основната причина.
Този път Роланд беше с Алан, но и двамата мълчаха. Кътбърт приемаше факта, че някои хора могат да изкарват доста време без да си приказват, но не мислеше, че някога би разбрал това нещо.
Пристигна в галоп, пъхна ръка под ризата си и извади кесийката.
— От Сюзан Делгадо. Даде ми я на Горния пазар. Прекрасна е, но е и хитра като лисица. Казвам го с огромно възхищение.
Лицето на Роланд светна и се оживи. Когато Кътбърт му хвърли торбичката, той я улови с една ръка и дръпна връзките й със зъби. Вътре, където пътешественикът би държал парите си, имаше малко парченце сгъната хартия. Роланд го прочете набързо, светлината угасна в очите му и усмивката изчезна от устните му.
— Какво пише? — попита Алан.
Роланд му връчи бележка и отново се зазяпа над Ската. Преди Кътбърт да види истинското отчаяние в очите на приятеля си, той не беше осъзнал напълно колко далеч в живота на Роланд (и по този начин в живота на всички им) е проникнала Сюзан Делгадо.
Алан му предаде бележката. Състоеше се от две изречения:
„По-добре да не се срещаме. Съжалявам!“
Кътбърт я прочете два пъти, като че ли самият прочит можеше да я промени и след това я върна на Роланд. Той я прибра обратно и върза връзките, след което пъхна малката кесийка в джоба си.
Кътбърт мразеше мълчанието повече от опасността (а това си беше опасност за него), но всеки опит да завърже разговор, който провеждаше наум, му се струваше груб и безчувствен, като се има предвид изражението на приятеля му. Все едно някой беше отровил Роланд. Кътбърт се отвращаваше от мисълта, че едно прекрасно младо момиче може да разтваря крака за високия и кокалест кмет на Хамбри, но настроението на Роланд предизвика в него по-силни емоции. За това тук можеше и да я намрази.