Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Беше я виждала да сработва в стотина такива градове. Колкото и добронамерени да бяха управителите им, колкото и щедри да бяха благородниците, думата на империята, наложена с тежестта на нейната мощ, накрая изкривяваше миналото и го превръщаше в демонска тирания. Тъжно доказателство за човешката низост, горчив урок, омърсен от собствената й роля във всичко това.
И в ума й се върнаха лицата на Мостоваците, странен противовес на цинизма, с който тя самата гледаше на всичко. Уискиджак, човекът, изтласкан до ръба, или по-скоро ръбът го притискаше отвсякъде, крушение на убеждения, рухване на вяра, оставящо като последен негов иск към човечеството неговия взвод, свиваща се след всяка кървава битка шепа хора, които за него бяха единственото, все още имащо значение. Но той се държеше и устояваше на натиска. Харесваше й да мисли — не, искаше й се да го повярва — че накрая той ще победи, че ще доживее да види своя свят изтръгнат от империята.
Бързия Бен и Калам, които се стремяха да смъкнат бремето на отговорността от плещите на своя сержант. Това беше единственият им достъпен начин да изразят обичта си към него, въпреки че никога нямаше да го изразят така. У другите, като оставеше Сори настрана, тя виждаше същото, но у тях все пак имаше едно отчаяние, което тя намираше за очарователно, един детински копнеж да освободят Уискиджак от всичко, с което го беше натоварила мрачната съдба.
Той им отвръщаше по някакъв по-дълбок начин, отколкото беше допускала, че е възможно, от някаква сърцевина, за която отдавна бе убедена, че е изгоряла и че пепелта й е разпръсната в мълчалив траур — сърцевина, каквато никой маг не можеше да си позволи. Татърсейл разбираше опасността, но това само правеше всичко още по-привлекателно.
Сори беше друг въпрос и тя се улови, че избягва дори да мисли за тази млада жена.
При което оставаше Паран. Как да постъпи с този капитан? В момента младият мъж беше в стаята — седеше на леглото зад нея и смазваше меча си Шанс. Не бяха говорили много, откакто тя се бе събудила преди четири дни. Недоверието между двамата все още беше твърде голямо.
Навярно тъкмо тази загадка, тази несигурност ги привличаше толкова един към друг. А привличането бе очевидно: дори сега, с гръб към него, тя усещаше здравата нишка, която ги свързваше. Каквато и енергия да тлееше между тях, струваше й се опасна. И затова толкова по-възбуждаща.
Татърсейл въздъхна. Хеърлок се бе появил тази сутрин, неспокоен и възбуден от нещо. Отбягваше да отговаря на въпросите им, но магьосницата подозираше, че е намерил следа, и изглежда, тя можеше да отведе куклата извън Пейл и към Даруджистан.
А тази мисъл не беше приятна.
Тя се стресна, щом магическата преграда, която бе поставила пред вратата, се изпъна и й подаде сигнал, и бързо се извърна към Паран.
— Посетител.
Той стана, с Шанс в ръцете.
Магьосницата махна с ръка към него.
— Вече си невидим, капитане. Никой не може да усети присъствието ти. Не издавай звук и изчакай тук. — Излезе във външната стая тъкмо когато на вратата се почука тихо.
Отвори я и видя застаналия в коридора младеж.
— Какво има?
Морският пехотинец се поклони.
— Върховен юмрук Дужек пита за здравето ви, магьоснице.
— Вече се оправям — отвърна тя. — Много мило от негова страна. Сега ако обичаш…
Войникът я прекъсна боязливо:
— След като отговорът ви е такъв, длъжен съм да ви предам, че Върховният юмрук ви кани на официалната вечеря довечера в главната сграда.
Татърсейл изруга наум. Не трябваше да му казва истината. Но вече беше твърде късно. „Покана“ от командира означаваше нещо, което не можеше да отхвърли.
— Уведомете Върховния юмрук, че за мен ще е висока чест да споделя компанията му на вечеря. — Хрумна й нещо. — Мога ли да попитам кои други ще присъстват?
— Върховен маг Тайсхрен, един вестоносец, Ток-младши и адюнкта Лорн.
— Адюнкта Лорн е тук?
— Пристигна тази сутрин, магьоснице.
„О, Дъх на Гуглата!“
— Предай отговора ми — каза Татърсейл и се помъчи да надмогне прилива на страх. Затвори вратата и чу стъпките на отдалечаващия се по коридора войник.
— Какво е станало? — попита Паран от другата врата.
Тя се обърна към него.
— Прибери този меч, капитане. — Отиде до дрешника и започна да рови из чекмеджетата. — Трябва да присъствам на вечеря.
Паран се приближи.
— Официално събиране?
Татърсейл кимна разсеяно и въздъхна:
— С адюнкта Лорн при това, сякаш не ми стига Тайсхрен.
— Значи най-после е пристигнала — промълви капитанът.