Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— Спестете си извиненията за по-късно — сряза го Лорн и се обърна към Дужек. — Благодаря ви за виното и разговора — каза тя и със задоволство забеляза как Тайсхрен трепна. — Вярвам, че довечера ще има официална вечеря.
Дужек кимна.
— Разбира се, адюнкта.
— Ще бъдете ли така добър да поканите Татърсейл също да присъства? — Усети как Върховният маг трепна отново и видя в погледа на Дужек респект, сякаш признаваше уменията й в тази област на тактиката.
Тайсхрен се намеси.
— Адюнкта, магьосницата се е поболяла след сблъсъка си с Хрътката на Сянката — той се обърна с усмивка към Дужек, — което събитие, сигурен съм, ви е било описано от Върховния юмрук.
„Не достатъчно добре“ — помисли със съжаление Лорн, но остави Тайсхрен да си представи най-лошото.
— Интересува ме преценката на един магьосник за това събитие — каза тя.
— Което ще получите скоро.
Дужек се поклони.
— Ще се поинтересувам за здравето на Татърсейл, адюнкта. Е, ако ме извините, чакат ме задължения. — Обърна се към Тайсхрен и кимна отсечено.
Тайсхрен изгледа напускащия стаята еднорък мъж и изчака, докато вратите се затворят.
— Адюнкта, положението тук е…
— Абсурдно — довърши разгорещено Лорн. — По дяволите, Тайсхрен, къде ви е умът? Захванали сте се с най-опитния кучи син, с когото има привилегията да разполага имперската военщина, и той жив ще ви изяде. — Обърна се към масата и напълни бокала си. — И го заслужавате.
— Адюнкта…
Тя го погледна в очите.
— Не. Чуйте ме, Тайсхрен. Говоря ви пряко от името на императрицата. Тя с голяма неохота одобри вие да ръководите атаката срещу Лунния къс — но ако знаеше, че толкова много ви липсва финес, изобщо нямаше да го позволи. Нима смятате всички останали за глупаци?
— Дужек е най-обикновен човек — каза Тайсхрен.
Лорн отпи дълго от виното, остави бокала и потърка челото си.
— Дужек не е врагът ни — каза тя уморено. — Дужек никога не е бил врагът.
Тайсхрен пристъпи към нея.
— Той беше човекът на императора, адюнкта.
— Оспорването на верността на този човек към империята е оскърбително и тъкмо това оскърбление може да го обърна срещу нас. Дужек не е най-обикновен човек. В момента той е десет хиляди души, а след година ще бъде двайсет и пет хиляди. Не отстъпва, когато го притискате, нали? Не, защото не може. Той има зад себе си десет хиляди войници — и повярвайте ми, когато те се разгневят достатъчно, за да отвърнат на натиска ви, няма да можете да им удържите. Колкото до Дужек, него просто ще го понесе приливът.
— Значи е изменник.
— Не е. Той е човек, който се грижи за тези, за които и към които е отговорен. Той е най-добрият на империята. Ако бъде принуден да се обърне срещу нас, значи ние сме изменниците. Ясно ли се изразявам?
Лицето на Върховния маг се беше набръчкало угрижено.
— Да, адюнкта — промълви той. — Разбрах ви. — Вдигна глава. — Тази задача, която ми възложи императрицата… бремето е голямо, адюнкта. Няма да ми стигне силата. Би било добре, ако ме освободите.
Лорн се замисли сериозно. Маговете по природа никога не внушаваха вярност. Страх — да, както и респект, породен от страха, но единственото, което маговете трудно можеха да разберат и да се оправят с него, беше верността. И все пак имаше един маг, преди много време, който беше внушавал вярност — и това беше императорът.
— Върховен маг, всички сме съгласни по един въпрос. Старата гвардия трябва да изчезне. Всички, които са били редом с императора и които все още са се вкопчили в спомените си за него, ще действат срещу нас, съзнателно или несъзнателно. Дужек е изключение и като него има само шепа хора. Тях ние не бива да губим. Колкото до другите — те трябва да умрат. Рискът е в това да не ги предупредим неволно. Ако сме прекалено открити в това, може да се стигне до метеж, който да разруши империята.
— Освен Дужек и Татърсейл — каза Тайсхрен — сме прочистили всички останали. Колкото до Уискиджак и неговия взвод, той е изцяло във вашите ръце, адюнкта.
— С малко късмет — каза Лорн и се намръщи, като видя как трепна Върховният маг. — Какво има?
— Нощем се допитвам до Драконовата си колода — заяви той. — И съм сигурен, че Опонн се е намесил в делата на смъртните. Четенето на самата Татърсейл до голяма степен подкрепи съмненията ми.
Лорн го изгледа рязко.
— Тя е адепт?
— Много повече от мен — призна Тайсхрен.
Лорн помисли.
— Какво можете да ми кажете за намесата на Опонн?
— Даруджистан — отвърна Тайсхрен.
Лорн затвори очи.
— Боях се, че ще кажете точно това. Даруджистан ни трябва — на всяка цена. Неговото богатство, ако попадне в ръцете ни, ще прекърши гръбнака на този континент.