Убийствен бизнес
- Автор: Кенеди Дъглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Добрев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Убийствен бизнес». Краткое содержание книги:
Възможно най-внимателно аз й отговорих:
— Разбираш, че не се получава. Бих искал да стане. Но…
— Млъкни — прошепна тя.
— Добре.
Тя издърпа ръката си, бръкна в чантичката си, извади пакетче кърпички, измъкна една и бързо изтри очи.
— Знаеш ли какво си мислех днес? — попита тя. — Колко съм уморена. Как всичко е една голяма, дълга борба. Парите никога не стигат. Никога не ми остава достатъчно време за хлапето. Непрестанни тревоги — за наема, за обучението, за медицинските сметки, за това дали следващата седмица все още ще имам шибаната работа. Продължавам да се надявам, че всичко ще стане по-лесно. Но тайно си знам: това никога няма да стане. И така, когато се замислиш, цялата тази борба има смисъл само ако съществува едно основно нещо в живота ти: някой да те чака, когато вечер се прибираш у дома.
— Поне си имаш Раул — вметнах неуверено.
— Знам, знам. Понякога си мисля, че той е единствената причина, поради която ставам сутрин, крещя в телефона по цял ден, продавам боклуци.
Тя си пое дълбоко дъх. И стана.
— Трябва да тръгвам, мистър Алън.
— Аз съм Нед.
Тя поклати глава.
— Ще се видим, Деби.
— Не, няма — каза тя и тръгна към вратата.
Отидох до метрото на Лексингтън авеню и хванах влакчето към центъра. Когато то спря на Четиринадесета улица, трябваше да се преборя с импулса да скоча, да изтичам три преки на изток до Стювесънт таун, да почукам на вратата на Деби, да се хвърля в ръцете й, да прегърна Раул като мой новооткрит син, да изнеса една сълзлива реч за това, че семейните ценности са единствените ценности и после да тръгнем тримата, хванати за ръце, към залеза.
Ако сценарият за реалния живот можеше да бъде написан в Холивуд.
Но вместо това аз останах във влакчето до Кенъл стрийт, тръгнах на север към жилището на Джери и проверих телефона за съобщения. Имаше само едно — и то от Йан Дейвис.
— Е, здравей, страннико! Джина и аз се чудехме къде, по дяволите, изчезна. После, когато вчера говорих с Лизи…
Не изчаках останалата част от съобщението. Бързо набрах номера на Йан и молех Бога той да си е у дома. Беше там.
— Е, какво каза Лизи? — попитах аз веднага щом той вдигна телефона.
— И добър вечер, мистър Алън — разсмя се Йан.
— Съжалявам, съжалявам. Това е просто…
— Разбрано. Как вървят нещата?
— Бил съм и по-добре.
— Тогава защо, по дяволите, не се обади?
— Знаеш защо, Йан. А съм сигурен, че и Лизи ви е казала защо?
— Да, наистина каза нещо на Джина за…
— Как съм се прецакал.
— Случва се.
— Бях толкова глупав…
— Добре, добре, това е било доста глупаво. Но всички ние понякога вършим глупости.
— Не чак толкова глупави.
— Все пак трябваше да ни се обадиш, Нед.
— Наистина си мислех, че няма да искате да разговаряте с мен…
— Мамка му, Нед! — Ние сме ти приятели. И няма да вземаме страна в това.
— Даже Джина?
— Добре, трябва да призная, че тя клонеше малко към Лизи. Особено заради… ъъъ…
— Да, разбирам…
— Но хей, да не би да очакваш да започна да ти чета морал. Имам предвид, такова нещо… това е било някакъв пиянски инцидент, нали?
— Да, пих много, после се обърках и накрая се озовах гол в леглото на друга жена…
— Просто си нямал късмет, това е всичко.
— Имаш предвид, че са ме хванали?
След известна пауза Йан каза:
— Да, предполагам, че точно това имам предвид. Но, хей, това не е военно престъпление.
— Не, но заради това бракът ми е унищожен. Тя няма да се върне, нали, Йан?
— Е, доколкото мога да разбера, Лизи все още е доста разстроена заради тези неща. И, да, мисля, че ти предстои трудна битка…
— Да.
— Усещам също, че точно сега тя има нужда от малко пространство…
Пространство. Пак тази шибана дума.
— Но кой знае? — додаде Йан. — Като мине известно време, тя може да…
— Какво? Да не ме мрази толкова много?
Чух как Джина вика нещо на Йан.
— Слушай какво, трябва да сядаме на вечеря. А утре заминаваме за Бермудите на едноседмична ваканция. Но се връщаме следващата неделя. Така че ще очаквам да се обадиш, ясно? Внимавай. И не забравяй — тук имаш съюзник.
Аз затворих телефона и не преставах да си мисля какъв глупак съм бил да заведа Йан под етикет Арогантен манхатънски тъпанар. Пак заради моята завист на момченцето от Мейн — заради нуждата ми да се състезавам на всяка цена — заради нея не бях видял крещящо очевидната истина: Йан Дейвис се считаше за мой приятел.