Предани [calibre 1.48.0]

Страхувах се, че ако останем заедно, ще продължим да се сблъскваме и накрая тези

сблъсъци ще ме прекършат. Но сега знам, че аз съм острието, а той – точиларският

камък.

Прекалено съм силна, за да се пречупя толкова лесно. И ставам все по-силна и по-

остра всеки път, когато го докосна.

ÃËÀÂÀ

×ÅÒÈÐÈÄÅÑÅÒ È ÂÒÎÐÀ

Òîáèàñ

Първото нещо, което виждам, когато отварям очи, са летящите птици на

ключицата . През нощта се беше завила с ризата си, защото е студено, но сега ризата е

паднала настрани и лежи под тялото ѝ.

Не за първи път спим един до друг, но тази нощ е различна. Всеки предишен път сме

били близо, за да се утешаваме, да се пазим, да си вдъхваме кураж, а сега – просто

защото го искаме. И защото заспахме, преди да успеем да се доберем до общата стая.

Протягам ръка и много внимателно докосвам татуировките . Тя отваря очи, прегръща

ме и се придърпва към мен, топла, мека и крехка.

– Добро утро – казвам.

– Тихо – прошепва. – Ако не му обърнем внимание, може да си иде.

Притискам я към себе си, ръката ми е върху бедрото . Очите са широко отворени и

концентрирани, макар че се е събудила само преди секунди. Целувам бузата

,

брадичката, после устните ми се задържат върху шията. Тя ме притиска, чувам

въздишката ѝ в ухото си.

Самоконтролът ми ще изчезне напълно след пет, четири, три...

– Тобиас – прошепва тя. – Никак не искам да го казвам, не и в този миг, но... май днес

трябва да свършим няколко неща.

– Могат да почакат – казвам и целувам бавно татуировката на рамото ѝ.

– Не могат.

Отпускам се на възглавницата и телата ни се разделят. Усещам свиреп студ без

меката ѝ топлина плътно до мен.

– Да, относно това... Мислех си, че брат ти няма да е зле да се поупражнява да

стреля.

– Добра идея – казва тихо тя. – Стрелял е с пистолет... колко, веднъж? Или най-много

два пъти.

– Мога да го науча – предлагам. – Ако съм добър в нещо, то това е да се прицелвам.

И може би ще се почувства по-добре, ако се занимава с нещо.

– Благодаря ти – казва тя, изправя се и сресва косата си с пръсти. На утринната

светлина изглежда още по-светла, сякаш някой е вплел златни нишки в нея. – Знам, че не

го харесваш, но...

– Но ако искаш да забравиш какво ти причини – стискам ръката в моята, – и аз ще се

постарая да направя същото.

Тя се усмихва и ме целува.