Предани [calibre 1.48.0]

Кристина.

– Вие двечките защо сте тук? Да помагате или какво, Дървената? – изричам с онзи

глас, с който им говорех като инструктор, само че сега е на шега. – Можеш да си

поупражняваш малко дясната ръка, ако си спомням правилно. И ти, Кристина!

Те са нацупват, но покорно отиват да си вземат пистолети.

– Добре, сега се обърни към мишената и махни предпазителя – казвам. Тя е в дъното

на помещението и е доста по-модерна от дървените мишени на Безстрашните. Има три

кръга – зелен, жълт и червен, така че е по-лесно да се разбира къде е попаднал

куршумът. – Искам да видя как стреляш без указания.

Той вдига пистолета, разкрачва леко крака, изпъва рамене, сякаш се кани да вдига

някаква тежест, и стреля. Оръжието рипва назад и нагоре и куршумът се забива в

тавана. Слагам ръка върху устата си, за да прикрия усмивката си.

– Няма нужда да се кикотиш – изсумтява Кейлъб, очевидно раздразнен.

– Не всичко се научава от книгите, нали? – обажда се Кристина. – Трябва да хванеш с

две ръце. Няма да изглеждаш суперпечен така, но пък и няма да стреляш по тавана.

– Изобщо не мисля дали ще изглеждам... печен!

Кристина се прицелва и стреля. Куршумът удря рамката на мишената, отскача и пада

на земята. На мястото, където е ударил, се появява светлинен индикатор. Де да имах

такава технология, когато се учех да стрелям!

– О, чудесно – казвам на глас. – Уцели въздуха около тялото на врага. Наистина

полезно!

– Малко съм позагубила тренинг – признава си Кристина, но без да се усмихне.

– Мисля, че най-лесният начин да се научиш е да гледаш как го правя аз и да

повтаряш след мен – обяснявам на Кейлъб. И заставам както винаги при стрелба –

спокойно и естествено, с две опънати напред ръце, хващам пистолета с едната и

използвам другата под нея за опора.

Кейлъб се опитва да направи същото, като започва с краката и продължава с

останалата част на тялото си. Колкото и Кристина да бърза да се майтапи с него, Кейлъб

има аналитичен ум и това му помага. Гледам как сменя ъгъла и дистанцията, как се

отпуска и ме наблюдава все по-внимателно. Наистина се старае да го направи правилно.

– Добре – казвам. – Сега остава само да се прицелиш и готово!

Поглеждам в центъра на мишената, сякаш очаквам да ме погълне. Разстоянието не ме

притеснява – куршумът ще лети право напред, също както ще го направи и ако съм по-

близо. Поемам си дъх, концентрирам се, издишам и стрелям. Куршумът се забива точно

там, където искам – в червената точка в центъра на мишената.

Правя крачка назад, за да гледам как стреля Кейлъб. Стойката и начинът, по който

държи пистолета, са правилни, но изглежда като статуя с оръжие. Поема рязко дъх,

задържа го и стреля. Този път откатът не го изплашва и куршумът попада в горния ъгъл

на мишената.

– Много добре – казвам. – Трябва просто да се отпуснеш. Много си напрегнат.