![Предани [calibre 1.48.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/4/9/4/predani-calibre-1-48-0-download.jpg)
Предани [calibre 1.48.0]
- Автор: Рот Вероника
- Серия: Дивергенти #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Предани [calibre 1.48.0]». Краткое содержание книги:
простила... друг път не съм сигурна. Не знам как. Все едно да попиташ някой как
продължава да живее, след като е загубил близък човек. Просто го правиш, прощаваш.
На другия ден се събуждаш и пак прощаваш, и продължаваш да живееш. Всеки ден.
– А има ли нещо, което тя направи, за да не те боли толкова?
– Защо питаш? – Кара слага ръка на коляното ми. – Заради Юрая ли?
– Да – казвам твърдо и размърдвам крака си, за да отместя ръката . Нямам нужда
да ме потупват и да ме успокояват. Не искам да ме гледа с нежните си състрадателни
очи, с разбиращо извитите си вежди, не ми трябва мекият
нежен глас. Не искам да
задушава емоция, която предпочитам да запазя.
– Добре – казва тя, става и отново зазвучава делово. – Мисля, че най-важното нещо,
което тя направи, бе че призна, без да се оправдава. Има разлика между това да си
признаеш и да се оправдаеш. При оправданието неминуемо се опитваш да смекчиш
нещата, да търсиш извинение за нещо, което не може да се бъде извинено. А
признанието е да кажеш жестоката истина за престъплението, което си извършил. Точно
от това имах нужда. И след като признаеш истината пред Зийк, няма да е зле да го
оставиш сам толкова дълго, колкото му е необходимо. Това е всичко, което можеш да
направиш.
Кимвам.
– Но... Фор – добавя тя. – Не ти уби Юрая, не ти сложи експлозивите, които го
раниха. Не ти измисли този план.
– Но аз участвах в него.
– О, я стига! Млъкни вече! – казва го с усмивка. – Случи се. Беше ужасно. Ти не си
съвършеното човешко същество. Никой не е. Не бъркай тъгата си с вина!
Оставаме погълнати от самотата на тишината в празната стая. Опитвам се да пусна
думите ѝ в съзнанието си.
Вечерям с Амар, Джордж, Кристина и Питър. Седнали сме между шалтера с храната и
няколко кофи за отпадъци. Супата в чинията ми изстива, преди да я изям.
Амар ни казва къде и кога да се срещнем. След това отиваме в коридора близо до
кухнята, за да не ни гледат, и той изважда малка черна кутийка със спринцовки. Дава по
една на Кристина, на Питър и на мен, заедно с антибактериални кърпички. Само Амар би
се сетил да се погрижи за кърпички!
– Какво е това? – пита Кристина. – Няма да си го бия, преди да знам какво е.
– Добре – казва Амар и вдига ръце в знак, че се предава. – Има вероятност да сме
все още в града, когато пуснат серума на паметта. Трябва да се ваксинираме с това
нещо, освен ако не държите да забравите всичко, което знаете сега. Със същото ще
инжектирате и семействата си, не се тревожете.
Кристина изпъва ръка и започва да си търси вена, а аз по навик забивам иглата във
врата си, където десетки пъти съм си бил серума на страха. По едно време го правех по
няколко пъти седмично. Амар забива спринцовката във врата си като мен. Забелязвам,
че Питър само се преструва, че си бие ваксината. Когато натиска буталото, течността
потича по врата му и той най-безцеремонно я избърсва с ръкава си.
Какво ли е да искаш да забравиш всичко?
След вечеря Кристина идва при мен и ми казва:
– Трябва да поговорим.
Тръгваме надолу по безкрайните стълби, които водят към подземията на генетично
увредените. Когато стигаме долу, тя скръства ръце. Лилава светлина пада върху устата
и носа ѝ.
– Амар не знае, че опитваме да спрем рестартирането?
– Не – казвам. – Той е лоялен на Бюрото и не искам да го забърквам.
– Наясно си, че градът е все още на ръба на война. – Сега лицето е обагрено в
синьо. – Мотивът на Бюрото да предприеме такава стъпка е, че искат да предотвратят
масовите убийства. Ако спрем... рестарта, Преданите ще атакуват Евелин, тя ще пусне
серума на смъртта и ще загинат много хора... вероятно всички. Все още съм ти ядосана,
но знам, че не искаш това. Знам, че не искаш и родителите ти да загинат.
– Ако трябва да ти отговоря честно, не ми пука за тях – заявявам.
– Не говориш сериозно – смръщва се тя. – Те са ти родители.
– О, съвсем сериозен съм. Искам да отида и да кажа на Зийк и на майка му какво не
направих за Юрая. Като оставим това настрана, не ме е грижа какво ще стане с Евелин и
Маркъс.
– Добре, може би не ти пука за напълно разрушеното ти семейство, но не може да не
ти пука от факта, че всички ще умрат! – казва тя, хваща ме здраво за рамото и ме