![Предани [calibre 1.48.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/4/9/4/predani-calibre-1-48-0-download.jpg)
Предани [calibre 1.48.0]
- Автор: Рот Вероника
- Серия: Дивергенти #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Предани [calibre 1.48.0]». Краткое содержание книги:
– Има защо. Можеш ли да ме виниш? – пита той. Гласът му потреперва в края на
всяка дума. Има вид на човек, който се опитва да обуздае собствения си ужас. Обучил
съм две групи послушници на Безстрашните, но на нито един мой ученик не му
предстоеше доброволно избрана смърт.
– Разбира се, че не – отговарям много тихо. – Но трябва да разбереш, че ако не
успееш да се освободиш от напрежението тази вечер, може и да не стигнеш до
лабораторията. И тогава всички губим.
Той въздъхва.
– Физическата подготовка е важна – казвам. – Но умът е още по-важен, което е добре
за теб, защото твоят е трениран. Не се упражняваш само в стрелба, но и в концентрация.
А когато си в ситуация, в която трябва да се бориш за живота си, концентрацията ще е
вече част от теб и ще си дойде съвсем естествено.
– Не знаех, че Безстрашните се учат да тренират и мозъка си – казва Кейлъб. – Трис,
може ли да ми покажеш как стреляш? Май никога не съм те виждал да го правиш, без
преди това да са те ранили.
Трис се усмихва и застава с лице към мишената. Когато за пръв път я видях да
стреля, изглеждаше много странно. Но слабото
крехко тяло вече е станало силно и
мускулесто и държи пистолета с лекота. Присвива око, премества теглото си върху
единия крак и стреля. Куршумът се забива на сантиметър от средата на мишената.
Кейлъб вдига вежди.
– Няма защо да си толкова изненадан! – казва Трис.
– Извинявай. Просто... когато беше малка, беше толкова непохватна, помниш ли? Не
знам как не съм забелязал колко си се променила.
Трис свива рамене, поглежда встрани и бузите
порозовяват. Изглежда доволна.
Кристина стреля пак и този път уцелва мишената близо до средата.
Отстъпвам назад, за да наблюдавам Кейлъб, но очите ми са приковани в Трис, която
продължава да стреля – в сигурните движения, в линията на тялото , в стабилните
ръце. Приближавам се, докосвам рамото ѝ и навеждам устни към ухото ѝ.
– Помниш ли онзи път, когато пистолетът едва не те удари в лицето?
Тя кимва и се ухилва.
– А помниш ли онзи път, когато по време на тренировка направих това? – Обвивам
тялото ѝ с ръце и притискам длан към стомаха ѝ. Тя си поема дълбоко дъх.
– Не мисля, че някога ще го забравя – казва тихо, обръща се, прокарва пръсти по
брадичката ми и ме целува. Чувам, че Кристина коментира нещо, но не
обръщам
никакво внимание. За първи път не ми пука от никого и от нищо.
След тренировката ни остава само да чакаме. Трис и Кристина вземат експлозивите от
Реги и научават Кейлъб как да борави с тях. Матю и Кара разглеждат някакви карти и се
опитват да изберат най-краткия и безопасен път до лабораториите. Аз, Кристина, Питър,
Амар и Джордж се събираме да обсъдим всички подробности около пътуването. Трис е
повикана на спешно събрание на консултантите. Матю ваксинира всички, които още не е,
срещу серума на паметта – Кара, Кейлъб, Трис, Нита, Реги и себе си.
Няма време да мислим с какво отговорно нещо сме се захванали. Да спрем войната в
града, да спасим експеримента и да променим Бюрото завинаги.
Докато Трис я няма, отивам в болницата да видя Юрая за последен път, преди да
доведа семейството му.
Когато стигам пред вратата, не намирам сили да вляза. През прозореца мога да си
въобразявам, че само спи. Лесно е да се залъгвам, че ако го докосна, той ще отвори очи,
ще се усмихне и ще каже някоя шега. Вътре ще видя колко е безжизнен и как ударната
вълна му е отнела това, което е – Юрая.
Свивам ръце в юмруци, за да спрат да треперят.
Виждам Матю в края на коридора, върви към мен с ръце в джобовете на синята си
униформа. Крачи спокойно, но стъпките му кънтят тежко.
– Здрасти.
– Здрасти – казвам.
– Току-що ваксинирах Нита. Днес е в хубаво настроение.
– Това е добре.
– Значи ще доведеш семейството му? Така поне ми каза Трис.
– Майка му и брат му.
Познавам майката на Зийк и Юрая – дребна жилава жена, която е от малкото
Безстрашни, имащи ценната дарба да се справят с нещата тихо и без много да се
церемонят. Харесвам я и се страхувам от нея.
– Нямат ли баща? – пита Матю.
– Починал е, когато са били много малки. Нищо необичайно при Безстрашните.
– Да, прав си.
Постояваме мълчаливо и съм благодарен, че не съм сам. Присъствието на Матю ми
помага да не грохна под тежестта на вината и скръбта. Зная, че Кара е права. Не аз го