Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Другояче ще играем! — заповеднически рече той. — Друг ще хвърля заровете. На оная маса ще сложат табла и там ще ги търкалят. Ще ги съобщават на глас. И така се играе!

Знаех, че и така може. В Пазарджик имаше едно кафене, в което издаваха дипломи на мераклии. Майсторски свидетелства за табла. На по-високо място седят двама от баш-майсторите и си играят играта. Какъвто зар хвърлят — извикват го. Шеш-беш, епек, джор-джар и прочие. А долу кандидатите по двойки само местят, каквото чуят. Защото зарът е измамно нещо. Може да си много добър и пак да загубиш. Затова се гледа не само победата на кандидата за диплома, ами и доколко близо е местел той според играта на майсторите. Допускал ли е грешки или всичко е извлякъл, макар зарът да е бил калпав. Такъв бе смисълът да играеш без зарове.

— Не е работата в ръчичката, а в главичката, Ламброс! — рекох надменно и заядливо. — Нека да е твоето! Кой ще хвърля?

— Зоица — дрезгаво рече той.

— Зоица! Зоица! — развикаха се кибиците и зад гърбовете им се чу нейният глас:

— Не искам! Оставете ме с тия дивотии!

Но голяма възбуда бе обхванала кафенето. Всички бяха на крак освен двама ни с Пазаити и Теодорос Ликудис на съседната маса. Клиентите наобиколиха момичето, дърпат го, викат му, побутват го напред — заставиха го да седне наблизо пред отворена табла, дадоха му в ръка нови зарове.

— Хвърляй, Зоице, пиленце! От твоята ръка да ми е присъдата! — лигаво я подкани Пазаити.

И заровете изтрополяха. С чист и звънък глас Зоя извика какво се е паднало.

Още при първия звук нещо блудкаво ми докосна душата. Тъмно чувство някакво, усещане за неясна мисъл — и аз не знам как да го нарека, но долавях, че се разсейвам и нервно играя. Стегни се! По-бавно! — командвах се наум, но такива самовнушения също раздвояват играча. А иначе от късмет не можех да се оплача в началото — взех първата игра. Втората се проточи дълга. Аз го бия, той ме бие, вкарваме, връщаме се, гелета хвърляме, цяла касапница стана. Но измъкна ми я Пазаити изпод носа с един-едничък пул…

Докарахме резултата до две на две. Нареждаме за последно и аз безгласно се помолих: „Хайде, Зоя, миличка! Златни ти уста! За теб играя — за твоето спасение!“ Вдигнах очи към хората — настръхнала стена, а най-отпред дядо Аргирис стои втрещен. Сигурен бях, че всички за мен се молят. И молбата им се чу донякъде.

За три хвърляния три капии направих в моето поле. След още малко и предпоследната затворих. На ека само остана гол пул на Пазаити. Но и той горе-долу си беше подредил къщата — при него две места имаше свободни. Превесът все пак на моя страна. Падна обаче коварен зар. Бях длъжен да пусна гол пул на първата външна капия, а го бих и вътре. Едно геле да се случеше на противника ми, следващия път всичко затварях и със сигурност печелех. Ама паднеше ли ек, нещата ставаха съмнителни. На един зар висеше цялото ни сражение — парите, жълтицата, нотариалното и Зоя.