Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Тя не беше променила позата си. От спокойните й очи, които, следвайки Фалк при излизането му, бяха останали загледани тъжно във вратата на рубката, сълзите се сипеха бързо по ръцете, върху работата в скута й, едри, топли и тихи като пролетен дъжд. Тя плачеше без гримаси, без шум — много трогателно, много тихо, с изписано на лицето повече съжаление, отколкото болка, така както човек плаче повече от съчувствие, отколкото от скръб, — а Херман, застанал пред нея, вилнееше. Долових на няколко пъти думата „Mensch“ (човек); а също така и „fressen“, която след това видях в моя речник. Тя значи „изяждам“. Херман като че ли искаше някакъв отговор от девойката; цялото му тяло се люлееше. Тя продължаваше да бъде няма и съвършено спокойна; най-сетне възбудата му взе връх над нея; тя събра дланите на ръцете си, устните й се разтвориха, но не издаде никакъв звук. Гласът му гълчеше рязко, ръцете му вършееха като вятърна мелница — внезапно той размаха дебелия си юмрук към нея. Тя избухна в силни ридания. Той изглеждаше потресен.

Госпожа Херман се впусна напред, като бързо избърбори нещо.

Двете жени се прегърнаха и прихванала с една ръка племенницата си през кръста, госпожа Херман я изведе навън. Очите на лелята просто течаха, цялото й лице беше обляно в сълзи. Тя поклати глава назад към мен отрицателно, чудя се и до ден-днешен защо. Главата на девойката се беше съвсем отпуснала на рамото й. След миг двете жени се изгубиха от очи.

Тогава Херман седна и заби поглед в пода на рубката.

— Ние не сме запознати с всички обстоятелства — дръзнах да наруша мълчанието аз. Той отговори троснато, че не желаел да ги знае. Според неговите представи никакви обстоятелства не можели да извинят едно престъпление и в никакъв случай такова престъпление. Това било общо мнение по въпроса. Дълг било на едно човешко същество да умре от глад. Фалк следователно бил звяр, животно; подъл, долен, мерзък, отвратителен, безсрамен и лукав. Той го мамел от миналата година. Херман бил обаче склонен да смята, че Фалк се е побъркал не много отдавна, защото никой здравомислещ човек не би признал без нужда, без полза, без най-малка причина и без оглед на чувството за собствено достойнство и душевно спокойствие, че е ял човешко месо. „Защо ще го казва? — викаше той. — Кой го питаше?“ Това потвърждавало жестокостта на Фалк, защото в края на краищата егоистично причинил (на Херман) много болка. Херман предпочитал да не знае, че такова нечисто създание е прегръщало неговите деца. Надявал се все пак, че аз не ще разкажа нищо за цялата тази история на брега. Не желаел да се разнесе мълва, че е бил близък с един човекоядец — един обикновен канибал. Колкото до сцената, която той, Херман, направил (аз я преценявах като съвсем ненужна), нямало да се главоболи и да се въздържа заради някакъв си господин, който само обикалял, за да ухажва и завърта главите на момичетата, когато знаел много добре, че никоя благовъзпитана и привързана към дома си девойка не би и помислила да се омъжи за него. Поне той не можел да си представя как някоя девойка би могла да стори това.