Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Той погледна изпитателно Херман за момент, преди да се помръдне. Излязох и аз от рубката, за да го изпратя на кораба. Но на кърмата той се спря.
— Това е моето нещастие — изрече със спокоен глас.
— Бяхте неразумен да го изтърсите по такъв начин. В края на краищата не чуваме подобни откровения всеки ден.
— Какво иска да каже този човек? — размишляваше той полугласно. — Някой трябваше да умре, но защо аз?
Известно време остана в тъмното, без да продума, почти невидим. Съвсем ненадейно ме сграби за лактите и ги притисна силно до тялото ми. Почувствувах се съвършено безсилен така, както ме беше пристегнал, а гласът му, шепнейки в ухото ми, трепереше.
— По-лошо от глад беше, капитане, разбирате ли какво значи това? А можех да убия тогава — или да бъда убит. По-добре оня железен лост да ми беше разбил черепа преди десет години. А сега съм принуден да живея. Без нея. Разбирате ли? Може би за дълги години. Но как? Какво може да се направи? Ако си бях позволил да я погледна веднъж, щях да си я отнеса пред оня човек, на ръце — ей така.
Усетих как бях грабнат от палубата и после изведнъж пуснат долу — и политнах назад, смутен и натъртен. Какъв мъжага! Всичко наоколо беше спокойно; той си беше отишъл. Чух гласа на Херман да вилнее в рубката и влязох вътре.
Отначало не бях в състояние да разбера нито една дума, но госпожа Херман, която, привлечена от шума, бе дошла известно време преди това и на чието лице личеше израз на изненада и леко неодобрение, сега показваше всички признаци на дълбока, безпомощна тревога. Съпругът й изстреля по нея цяла серия гърлено произнесени думи, а тя, посягайки мигновено с едната си ръка към стената, сякаш за да се предпази да не залитне, стисна с другата роклята, която падаше свободно на гърдите й. Той говореше крайно разпалено на двете жени, почти цялата му риза бе изскочила навън от колана и провиснала; удряше с крак, обръщайки се ту към едната, ту към другата, понякога вдигаше внезапно и двете си ръце нагоре над разчорлената си глава и ги държеше в това положение, докато изричаше високо цяла тирада закани; после ги скръстваше на гърдите си и съскаше с възмущение, като повдигаше рамене и протягаше напред глава. Девойката плачеше.
Тя не беше променила позата си. От спокойните й очи, които, следвайки Фалк при излизането му, бяха останали загледани тъжно във вратата на рубката, сълзите се сипеха бързо по ръцете, върху работата в скута й, едри, топли и тихи като пролетен дъжд. Тя плачеше без гримаси, без шум — много трогателно, много тихо, с изписано на лицето повече съжаление, отколкото болка, така както човек плаче повече от съчувствие, отколкото от скръб, — а Херман, застанал пред нея, вилнееше. Долових на няколко пъти думата „Mensch“ (човек); а също така и „fressen“, която след това видях в моя речник. Тя значи „изяждам“. Херман като че ли искаше някакъв отговор от девойката; цялото му тяло се люлееше. Тя продължаваше да бъде няма и съвършено спокойна; най-сетне възбудата му взе връх над нея; тя събра дланите на ръцете си, устните й се разтвориха, но не издаде никакъв звук. Гласът му гълчеше рязко, ръцете му вършееха като вятърна мелница — внезапно той размаха дебелия си юмрук към нея. Тя избухна в силни ридания. Той изглеждаше потресен.
Госпожа Херман се впусна напред, като бързо избърбори нещо.
Двете жени се прегърнаха и прихванала с една ръка племенницата си през кръста, госпожа Херман я изведе навън. Очите на лелята просто течаха, цялото й лице беше обляно в сълзи. Тя поклати глава назад към мен отрицателно, чудя се и до ден-днешен защо. Главата на девойката се беше съвсем отпуснала на рамото й. След миг двете жени се изгубиха от очи.
Тогава Херман седна и заби поглед в пода на рубката.
— Ние не сме запознати с всички обстоятелства — дръзнах да наруша мълчанието аз. Той отговори троснато, че не желаел да ги знае. Според неговите представи никакви обстоятелства не можели да извинят едно престъпление и в никакъв случай такова престъпление. Това било общо мнение по въпроса. Дълг било на едно човешко същество да умре от глад. Фалк следователно бил звяр, животно; подъл, долен, мерзък, отвратителен, безсрамен и лукав. Той го мамел от миналата година. Херман бил обаче склонен да смята, че Фалк се е побъркал не много отдавна, защото никой здравомислещ човек не би признал без нужда, без полза, без най-малка причина и без оглед на чувството за собствено достойнство и душевно спокойствие, че е ял човешко месо. „Защо ще го казва? — викаше той. — Кой го питаше?“ Това потвърждавало жестокостта на Фалк, защото в края на краищата егоистично причинил (на Херман) много болка. Херман предпочитал да не знае, че такова нечисто създание е прегръщало неговите деца. Надявал се все пак, че аз не ще разкажа нищо за цялата тази история на брега. Не желаел да се разнесе мълва, че е бил близък с един човекоядец — един обикновен канибал. Колкото до сцената, която той, Херман, направил (аз я преценявах като съвсем ненужна), нямало да се главоболи и да се въздържа заради някакъв си господин, който само обикалял, за да ухажва и завърта главите на момичетата, когато знаел много добре, че никоя благовъзпитана и привързана към дома си девойка не би и помислила да се омъжи за него. Поне той не можел да си представя как някоя девойка би могла да стори това.