Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Казах на момчетата да гребат бавно и спокойно; поради тежката роса ясното блещукане на звездите като че ли ме караше да се чувствувам студен и мокър. Имах някакво усещане, че в мислите ми се спотайва ужасна погнуса, размесена с ясни и странни образи. Гастрономическите бръщолевения на Шомберг бяха причина за това; и почти се надявах вече никога да не видя Фалк. Но първото нещо, което дежурният на котва на моя кораб ми каза, беше, че капитанът на влекача бил на борда. Бил отправил обратно лодката си и сега ме чакал в салона.

Фалк се беше изпънал в цялата си дължина на канапето откъм кърмата и заровил лице във възглавниците. Очаквах да видя лицето му разстроено, изкривено, отчайващо. Нищо подобно; беше си точно такова, каквото го бях виждал двадесетина пъти — спокойно и взиращо се с познатия проницателен поглед от мостика на влекача. Беше застинало невъзмутимо и жадуващо, както целия този мъж, под влиянието на целеустремеността на един-единствен инстинкт.

Той искаше да живее. Винаги беше искал да живее. Ние всички също така искаме да живеем, но в нас инстинктът е подчинен на едно комплексно схващане, докато у него този инстинкт съществуваше сам за себе си. Такова несложно развитие притежава гигантска сила и нещо като патоса на наивното и неудържимо желание на едно дете. Той желаеше тази девойка и пределното, което би могло да се каже за него, беше, че желаеше единствено и само нея.

Мисля, че тогава видях неясното начало, семето, което кълнеше в почвата на една неосъзната необходимост, първата издънка на онова дърво, което носи за узрялото човечество цвета и плода, безкрайното нюансиране в оттенъци и нотки на нашата проницателна любов. Той беше дете. И също като дете беше откровен. Беше гладен за момичето, ужасно гладен, както си беше ужасно гладен за храна.

Не се учудвайте, ако кажа, че по мое убеждение това беше същата нужда, същата болка, същото терзание. В неговия случай ни е позволено да разгледаме основата на всички чувства — онази единствена радост от усещането, че живееш, и онази единствена тъга, която е в дъното на неизброимите мъки. То беше ясно от начина, по който той говореше. Никога не бил страдал така. Разяждало го, изгаряло го, там вътре, ето така! И след като посочи под гръдната кост, направи силно въртеливо движение с ръце. Бързам да ви уверя, че както го видях със собствените си очи, не беше никак смешно. И пак, както скоро щеше да ми каже (правейки намек за някакъв по-раншен инцидент по време на онова пагубно пътуване, когато известно количество развалено месо било изхвърлено през борда), неусетно дошло времето, когато сърцето го боляло (това беше изразът, който той употреби) и той бил готов да си оскубе косите при мисълта за всичкото развалено говеждо месо, което били изхвърлили.