Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
— Бих искал жена ми да ми съчувствува — рече той.
И как би могъл да запази спомена само за себе си — питаше ни той — в продължение на дълги години съвместен живот? Що за съвместен живот би било това? Той премислил. Една съпруга трябвало да знае всичко. Тогава защо не веднага? Разчитал на любезността на Херман да представи тази история във възможно най-добра светлина. А лицето на Херман, дотогава озадачено, доби много кисел израз. Крадешком той ми хвърли любопитен поглед. Поклатих смутено глава. Някои хора смятали, продължи Фалк, че такова преживяване променя човека за цял живот. Не можел да каже дали е така. Тежко било, ужасно, не можел да го забрави, но не се смятал за по-лош човек, отколкото по-рано. Само че сега приказвал насън, така предполагал… Най-после започнах да мисля, че случайно е убил някого — може би някой приятел или баща си, знам ли, когато продължи, като каза, че вероятно сме знаели, че не ядял никакво месо. През всичкото време говореше на английски — заради мен, разбира се.
Той се наклони силно напред.
Девойката, с ръце, вдигнати пред светлите очи, вдяваше конец в иглата. Той я погледна и мощното му тяло засенчи масата, очертавайки по-ясно пред нас широките му рамене, дебелия врат, онази несъответствуваща глава на пустинник, загоряла в пустинята, хлътнала и мършава сякаш в резултат на прекомерни бдения и пост. Брадата му падаше внушително надолу, скривайки се от погледа между двете му мургави ръце, стиснали ръба на масата, а настойчивият поглед, мрачен поради силно разширените зеници, ни действуваше омайващо.
— Представете си — каза той с обичайния си глас, — аз съм ял човек.
Можах само да издам някакво слабо „Ах!“ Но Херман, зашеметен от прекомерния шок, не можа да не измърмори:
— Господи! Защо?
— Моето ужасно нещастие се състои в това, че съм извършил такова нещо — рече Фалк с отмерен, сподавен глас. Девойката, безчувствена, продължаваше да шие. Госпожа Херман отсъствуваше — беше в една от каютите, при Лена, която беше болна от треска; но Херман ненадейно вдигна силно ръце нагоре. Бродираната му шапчица падна и в един миг само той бе успял да разчорли цялата си коса по най-необичаен начин. В това състояние се мъчеше да каже нещо; с всяко усилие очите му сякаш изпъкваха все по-силно навън; главата му изглеждаше като разръфан парцал. Той се задушаваше, задъхваше се, преглътна и успя да изкрещи единствената дума:
— Звяр!
От този момент нататък, докато Фалк излезе от рубката, девойката, скръстила ръце над работата в скута си, не свали очи от него. А неговите очи, заслепени от чувствата на сърцето, се мятаха из цялата рубка, търсейки само да избягнат гледката на Хермановата ярост. Тази ярост беше глупава и ставаше почти ужасна поради безмълвието на останалите присъствуващи. Тя заслужаваше презрение и беше още по-страшна поради ужаса, който бе завладял този човек — от страхотната откровеност, сгромолясала се върху него с признанието на подобен факт. Той се движеше с големи крачки, задъхваше се. Искаше да узнае от Фалк как се е осмелил да дойде и да му каже това? Смятал ли той, че му подобава да седи в тази рубка, където живеели жена му и децата му? Да кажел на племенницата си! Очаквал от него да каже на племенницата си! На дъщерята на собствения му брат! Безсрамник! Чувал ли съм някога подобна наглост, обърна се той към мен.
— Този човек тук би трябвало да се махне и да се скрие от погледите на хората, вместо да…
— Но това е голямо нещастие за мен! Но това е голямо нещастие за мен! — възкликваше Фалк от време на време.
Херман обаче продължаваше да налита все по-често върху ъглите на масата. Най-после, загубил единия си чехъл и скръстил ръце на гърдите, той отиде с един бос крак много близо до Фалк, за да го попита дали смята, че някъде по земята има толкова занесена жена, която да се омъжи за подобно чудовище. „Смята ли? Смята ли? Смята ли?“ Опитах се да го задържа. Той се отскубна от ръцете ми; намери чехъла си и мъчейки се да го обуе, се развилня, както стоеше на един крак — а Фалк, с невъзмутимо лице и отвръщайки поглед от него, обхвана цялата си мощна брада с огромната си длан.
— Правилно ли беше тогава за мен аз самият да умра? — запита той замислено. Сложих ръка на рамото му.
— Идете си — прошепнах поверително, без ясна причина за този ми съвет: само желаех да се тури край на отвратителния шум, вдиган от Херман. — Идете си.