Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
Най-сетне разбрах, че трябва да взема камшика и да вляза в клетката. Тоест да си поема по-дълбоко дъх и да направя каквото трябва, дори то да се окаже не твърде приятно. Отворих папката с материалите по делото на Шляхтина и като поглеждах с негодувание треперещите си ръце, прочетох фамилното име на следователя, напечатано на машина в самото начало на първия документ. Спомнях си, че бях преписал това име на отделно листче, което бях дал на Валка Семьонов, и дори ми се бе струвало, че си го спомням, но официалният документ все пак е по-сигурен от моята слаба памет.
Старши следовател по особено важни дела Николай Николаевич Царков. Не повярвах на очите си и потърсих в материалите по делото на Личко. Не, не бях сбъркал. И двете дела бе водил Н. Н. Царков.
Е, кажете ми сега — не съм ли умна глава? Мисля, че просто съм ужасно умен!
Глава 7
Посред нощ се събудих, защото ми беше студено. Започнах по-добре да се загръщам в одеялото и носът ми уцели гъста копринена козинка. Арина. Не мога да кажа, че това много ми хареса. Арина беше единствената от моите котки, която не оставаше равнодушна към физическото и душевното състояние на стопанина си, тоест моето. Казват, че котките усещали отрицателната енергия и непременно лягали точно върху мястото, където я имало, за да я отнемат. Че именно в това те виждали своето котешко предназначение в нашия свят. Не знам, не знам… Не съм сигурен, че е така. Във всеки случай, от петте котарака и котки единствено Арина реагира на моето лошо настроение или някакво заболяване и с грижовността и самоотвержеността на майчица бърза да ми помогне. Фактът, че през нощта тя се бе качила в леглото и бе легнала до главата ми, ме смути и обезпокои. Уж бях в добро настроение, дори бих казал — отлично, не усещах и да ме хваща някаква болест. Защо ли бе дошла?
Тогава с известно закъснение осъзнах, че не ми е студено, а ме тресе. Тоест все пак отнякъде бях пипнал или грип, или настинка. Ах, колко лош момент за боледуване!
Здравият разум изискваше незабавно да стана от леглото и да взема някакво лекарство, за да убия врага още в зародиш. Да, но обичайният човешки мързел, умножен по присъщото на нас, мъжете, небрежно отношение към собственото ни здраве, не ме пускаше и нежно ми нашепваше: лежи си кротичко под мекото топло одеяло, та нали под него ти е толкова удобно и уютно, постарай се да заспиш, престори се, че нищо такова няма, че просто ти се е сторило, а на сутринта всичко ще бъде тип-топ.
Примъкнах Арина към гърдите си, сложих ръка върху топлото котешко гръбче и реших да постъпя мързеливо и небрежно. Да, обаче не — треската е нещо коварно и не минава просто така, дори от близостта на топлокръвно животно. Поизмъчих се още двайсетина минути и все пак станах, помъкнах се към кухнята, за да кипна вода и да разтворя в нея едно от модерните прахчета, дето обещават да убият начаса всякакви прояви на простуда и грип. Тези прахчета системно ми ги доставя Светка Безрядина, която непрестанно се грижи за здравето ми. Полученото вариво се оказа кисело-сладко, и то повече кисело, отколкото сладко, затова му втъкнах една препълнена лъжица ягодово сладко, произведено също от Светка и донесено ми още миналото лято. Видя ми се малко, та добавих още две лъжици. Сега пък ми стана прекалено сладко, така че се принудих да изпия една голяма чаша чай, та някак да нормализирам вкусовите си усещания и да ги уравновеся.
Много скоро почувствах, че съм се стоплил, и бързичко се мушнах обратно под одеялото, по което неспокойно се разхождаше напред-назад милозливата Арина. „Къде ходиш, човече? — четеше се в кръглите й кехлибарени очи. — Ти си болен и трябва да лежиш, за да мога да те лекувам. Бързо в леглото!“ Като поощрение за безупречната й служба й дадох парченце кашкавал, донесено от кухнята. Докато се намествах в леглото, Арина бързо, с мъркане и лекичко хриптене, излапа кашкавала, след което се върна на бойния си пост.
Когато се събудих на сутринта, без да отварям очи, инспектирах собственото си състояние. Все още дишах през носа, не ме тресеше, но пък така се дерях, сякаш в гърдите ми бяха напъхали цял вагон стъклен памук. Ясно, успял съм да докарам нещата до бронхит. Но нищо, не е кой знае какво, средствата за лечение са известни и изпробвани. Мога дори да не се обаждам на Светка, сам ще се справя. За всеки случай пъхнах под мишницата си термометър. Показа 37,6. За сутрин ми се стори множко. Добре че днес е неделя, мога с чиста съвест да се полекувам до утре, а пък после ще видим.