Тайните на Марсилия

Но господин Дьо Казалис вече губеше търпение. От три месеца напразно чакаше Матеус да изпълни обещанията си. Вечер, когато той идваше тайно, за да го осведомява за събитията през деня, бившият депутат горчиво се оплакваше от дългото закъснение, което го принуждавате да живее скрит в къщата си.

– Ех, господине! – успокояваше го шпионинът с нахална усмивка. – Все пак не мога сам да правя барикади! Дайте време въстанието да успее... Ето че сте по-голям републиканец и от мен. Човек свиква с тази мисъл, нали?

Една вечер Матеус нахлу при него и извика:

– Господи, мисля, че утре ще се бием. Говорих цели два часа в клуба.

Той сияеше. Виждате в близкото бъдеще парите, които неговият господар му бе обещал, ако успееше. Господин Дьо Казалис го обсипа с въпроси, като накрая поиска уверения, че действително ще се стигне до схватка.

Матеус продължи:

– Марсилците може би никога нямаше да се помръднат, но бяха посетени от няколко парижани, които са участвали във февруарските събития, и това ги окуражи много. Става дума за парижаните, приели да участват във войната с Италия, но които, окрадени по пътя от началника си, пристигнали в Марсилия голи като пушки.

– Но тези парижани са си отишли! – прекъсна го господин Дьо Казалис.

– Да, обаче донесоха тук революционния дух. Пред префектурата бе организирано събрание в тяхна чест и едва не се стигна до изстрели. Струпалата се тълпа призоваваше града на помощ. Недоволните работници утре ще организират голяма демонстрация, която се надявам да свърши зле.

– Какво искат работниците? – попита бившият депутат.

Матеус му разясни настоящото положение, което бе много тежко. Голямата опасност идваше от работниците от националните цехове, чието създаване бе срещнало много трудности в Марсилия и щеше да доведе до непоправими нещастия. Единствената работа, която бе поверена на народа след декрета на временното правителство, бе свързана с изкопаването на канала, който се строеше тогава и който днес снабдява града с вода от река Дюранс. Много работници бяха наети за извършването на тази работа, различна от професията им. Повечето от тях проклинаха хляба, който печелеха по този начин, като създаваха непрекъснато огнище на недоволство, породено от неравнопоставеността, установена от правителството, между тях и парижките работници. Последните трябваше да работят само десет часа според постановлението, докато тези от провинцията работеха единадесет часа. Пред непрекъснатите искания на марсилските работници комисарят, който се страхуваше от гнева на тази недисциплинирана тълпа, сметна, че трябва да използва цялата си власт и да намали в Марсилия работния ден на десет часа.

За нещастие не всички собственици на цехове приеха това решение. Някои от тях продължиха да искат от работниците си единадесет часа работа; други пък намалиха възнаграждението, като плащаха само десетте изработени часа. Това доведе до про-дължителни вълнения, постоянно озлобление, което щеше да завърши със силна криза. До този момент постъпките на трудещите се не постигнаха никакъв сериозен резултат; протоколите, които съставяха, бяха останали без последствия; организираните демонстрации завършваха с празни обещания, които никой не изпълнявате. Искаха да сложат край на всичко това, да получат справедливост.