Тайните на Марсилия
- Автор: Зола Емил
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Тренев & Тренев
- ISBN: 954-06-0039-1
- Переводчик: Александра Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Марсилия». Краткое содержание книги:
– Ей! – извика той по войнишки, със звънлив глас. – Вие ли сте, млади приятелю? Как сте? Не съм ви виждал от сто години. Ах, колко събития, Боже мой! Колко събития оттогава!
Говореше толкова силно, че всички минувачи се обръщаха. Това внимание, с което удостоиха неговата личност, го ласкаеше изключително много. Очарован, той закрачи още по-шумно, убеден, че вижда в очите на тълпата отблясъците от нашивките и еполетите си.
Мариус му стисна ръката, без да отговори, а Совер си помисли, че го е сразил с великолепието на костюма си. Хвана го за ръката с покровителствен жест и двамата тръгнаха нагоре по улица "Канбиер"; по този начин искаше да му даде доказателства за приятелството си.
– Е, какво ще кажете? – попита той. – Учудвате ли се, че съм от националната гвардия?... Какво да се прави! Толкова много ме молиха, че накрая приех. Нали разбирате, хиляди пъти бих предпочел да си стоя спокойно вкъщи. Но в тези трудни времена добрите граждани трябва да изпълняват дълга си. Имаха нужда от мен и не можах да откажа.
Лъжеше с поразително усърдие. Лично той се бе молил на колене за капитанска униформа. Искаше да има златни еполети: само при това условие приемаше да служи на родината.
Мариус искаше да каже нещо, но не намираше думи. Накрая промърмори:
– Да, да, времената са трудни.
– Но ние сме тук! – извика Совер и хвана шпагата си. – Трябва да минат през труповете ни, за да смутят спокойствието на този град. Не се страхувайте от нищо, успокойте жените и децата си: националната гвардия ще изпълни дълга, който ѝ е поверен.
Произнесе тези думи като заучена тирада. На Мариус му се искаше, за да го смути поне малко, да попита дали няма вести от Клерон.
– Виждате всички тези хора, нали? – посочи Совер. – Те са спокойни и вярват в нашата бдителност и смелост.
Той спря за миг и после продължи с присъщия си наивен и доволен някогашен глас:
– Как намирате униформата ми? Имам войнствен вид, нали?... Знаете ли, че еполетите ми струваха цяло състояние?
– Изглеждате много добре – отговори Мариус, – признавам, че неочакваният ви вид ми направи голямо впечатление... И какви са възгледите ви?
Совер сякаш бе съвсем ужасен.
– Възгледите ми?... А, да, искате да кажете какво мисля за Републиката, нали?... Ами мисля, че Републиката е нещо прекрасно. Само че редът, нали разбирате... Националната гвардия бе създадена, за да поддържа реда. А аз стриктно се придържам към задълженията си.
Беше доволен, че е успял да отговори на въпроса на Мариус. В действителност той уважаваше Републиката, която му бе дала пагони с еполети; но му бяха казали, че ако републиканците победят, ще му вземат парите, и затова ги ненавиждаше. Изпитваше едновременно две противоречиви чувства. Впрочем той никога не си задаваше въпроси за убежденията.
Направи още няколко крачки с Мариус, а на сбогуване заяви важно, че дългът го зове. Не беше се отдалечил много, когато се обърна, настигна младежа и му прошепна поверително:
– А, щях да забравя... Кажете на брат си, че се компрометира с тези голтаци, които мъкне винаги със себе си. Посъветвайте го да остави негодниците и да стане капитан като мен. По-разумно е!
И докато Мариус му стискаше ръката в знак на благодарност, Совер вместо отговор добави като добряк, какъвто всъщност беше:
– Ако мога да ви бъда полезен в някоя бъркотия, разчитайте на мен... Обичам да служа както на родината, така и на приятелите. Изцяло съм на ваше разположение, чувате ли?
Престана да се перчи. Мариус му благодари още веднъж и се разделиха като най-добрите приятели на света.
Вечерта младият човек разказа на Фин и брат си за своята среща със Совер. Развесели ги, като им описа победоносното държане на бившия управител на пристанищната кантора.
Накрая Филип възкликна ядосано:
Как може на подобни хора да се поверява сигурността на града! Тези господа са добре облечени и играят на войници. Ах, да внимават! Може би ще се наложи да приемат сериозно ролята си. Народът е вече изморен от глупостта и суетата им.
– Мълчи! – спря го строго Мариус. – Тези хора може да са смешни, но те мислят за страната си.
Филип стана и продължи още по-високо:
– Страната не е с тях! Работниците и трудовите хора са страната... Буржоазията има пушки, а народът не. Охраняват го, сякаш е хищен звяр. Е, добре! Един ден звярът ще покаже зъбите си и ще разкъса пазачите си. Ето какво ще стане.