Храна за акули
- Автор: Кеннел Стивен Джозеф
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Храна за акули». Краткое содержание книги:
От ярко осветените телевизионни студия, където действителността се прекроява за масова консумация, до задимените задни стаи, в които се вземат истинските решения.
„Храна за акули“ е правдоподобно пътешествие в най-лошия кошмар на нацията и сензационно приключение от първата сцена до изпълнената с насилие кулминация.
Четиримата излязоха от хотела и взеха такси.
Старият град Ерусалим беше само на сто километра от Тел Авив, но движението беше натоварено и пътуването им отне два часа. Слязоха от таксито на улица „Бен Йехуда“, без да забележат синьото мицубиши, което спря на една пресечка зад тях. Призрака и Акмад излязоха от колата и тръгнаха след американците.
Улица „Бен Йехуда“ беше превърната в пешеходна зона. Беше широка около петнайсет метра и имаше няколко преки, които също бяха затворени за превозни средства. Жълтите павета подхождаха по размери и цвят на старите камъни, използвани преди повече от две хиляди години за построяването на древните сгради. Магазините имаха разноцветни сенници, които висяха като ресници на притворени клепачи. Пешеходната зона гъмжеше от хора от всички националности. Те се разхождаха надолу по хълма и минаваха през Портата на Яфа — древния вход на Стария град.
Първото, което Райън долови, беше чувството за святост в града. Навсякъде витаеше атмосфера на богата духовна история… Еврейска, християнска и мюсюлманска. Минаха покрай Стената на плача.
— Удивително… Все едно съм в църква — каза Лусинда, разгадавайки мислите му.
— Само в два града можеш да изпиташ такова чувство — рече Коул. — В Ерусалим и във Ватикана.
Тръгнаха по една тясна криволичеща уличка и накрая намериха номера на къщата.
Сградата беше триетажна. Външната врата беше направена от мазно дърво, което бе придобило златист цвят от времето и горещината.
Коул почука и след минута една възрастна жена със забрадка на главата се показа на балкона и изкрещя нещо на иврит.
— Извинете, мадам — извика Каз. — Не говорим еврейски.
— Иврит, тъпако — поправи го Коул.
Жената се скри и на балкона излезе едно момиче на около дванайсет години.
— Да? Какво желаете?
— Търсим Мишама Бах. Приятели сме на покойния й съпруг.
Момичето каза нещо на някого, после се обърна и пак ги погледна.
— Момент.
След малко вратата се отвори и пред тях застана Миша. Беше висока и кокалеста, облечена в широки дрехи. Стоманеносивите й коси бяха прибрани в кок на тила. Добре оформените й черти прикриваха едно лице, сломено от разочарованията и времето. Най-хубавото бяха тъмнокафявите й очи. На млади години сигурно е била голяма красавица, помисли си Коул.
— Аз съм Миша Бах.
Английският й имаше лек британски акцент.
— Аз съм Коул Харис. Познавах вашия съпруг и се възхищавах от него. Може ли да влезем за няколко минути? Идваме отдалеч.
Тя огледа останалите. Коул ги представи и след като всички се ръкуваха с нея, Миша ги покани вътре. Тръгнаха след нея по тясното дървено стълбище към апартамента на първия етаж.
— Къщата е на зълва ми. Тя беше много болна и затова от няколко месеца съм тук да се грижа за нея.
Апартаментът беше малък, но чист и подреден. От белите стени гледаха портретите на ционистки герои — Давид Бен Гурион на фона на израелското знаме и Менахем Бегин пред Кнесета. На видно място стоеше снимката на Гавриел Бах, облечен в прокурорска тога.
— Зълва ми много се гордееше с брат си. Преди да умре, той влезе в състава на Върховния съд — обясни Миша, като видя, че Райън гледа портрета. — Тя спи в спалнята. Ще затворя вратата.
Коул се усмихна широко. Беше в настроение да събира новини — нещо, което след четиримесечното им познанство Каз бе започнал да ненавижда.
— Мисис Бах, вашият съпруг беше един от най-видните юридически умове, които съм срещал. През 1971 отразявах процеса на Майър Лански. Тогава Гавриел направи на Израел неоценима услуга, която може би беше решаваща за оцеляването на държавата.
— Благодаря. Не мисля, че е споменавал за вас, мистър Харис.
— Е, аз бях само един от множеството негови почитатели. Разговаряхме няколко пъти и уважението ми към него е завладяващо, защото той нито веднъж не пожертва идеалите си. Той беше човек, от когото всички можем да се поучим. Имаше такава дълбока душевност, чувства и високи морални качества, че самият аз бях принуден да преоценя професионалните си цели и мотиви, след като се запознах с него.
Коул не спираше да бълва глупости. Каз, Райън и Лусинда неловко пристъпваха от крак на крак.
— Сигурно сте го познавали много добре, за да разберете това.
— Не достатъчно. И именно заради това дойдох чак дотук, за да разговарям с вас, мисис Бах. Пиша поредица от статии, наречена „Мълчаливи герои“ за списание „Тайм“. Избирам по един невъзпят герой от пет страни… хора, променили курса на държавата си… може би дори хода на историята… хора, служили на човечеството, без да са получили някакво особено признание или аплодисменти. И поради благотворното въздействие, което Гавриел оказа върху моя живот, избрах него.