Храна за акули
- Автор: Кеннел Стивен Джозеф
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Храна за акули». Краткое содержание книги:
От ярко осветените телевизионни студия, където действителността се прекроява за масова консумация, до задимените задни стаи, в които се вземат истинските решения.
„Храна за акули“ е правдоподобно пътешествие в най-лошия кошмар на нацията и сензационно приключение от първата сцена до изпълнената с насилие кулминация.
Поеха по улица „Шенкин“, завиха по „Аленби Роуд“ и скоро спряха пред хотела. „Карлтън“ представляваше пететажна архитектурна грешка и беше разположен в онова, което се бе оформило като търговска част, когато градът се бе разраснал на север. Кореспондентите харесваха хотела, защото телефонните връзки бяха надеждни, а мястото — централно и можеха да пийнат по две-три питиета в „международния“ бар, където наливаха двойни дози на всеки, притежаващ журналистически пропуск.
Райън плати за двете стаи, които наеха. След пет минути се събраха при Коул и Каз. Старата климатична инсталация бръмчеше и пропускаше хладен въздух в неугледното помещение. Коул седеше на леглото и говореше по телефона. Търсеше някой от „Ройтер“, който можеше да им помогне. Но, изглежда, никой от старите му познати не работеше вече тук. Опита се да намери петима журналисти, но те вече не бяха в Тел Авив. Накрая се сети за Наоми Зур, американката, която винаги бе харесвал. Тя беше фоторепортер и месеци наред той се бе опитвал да я вкара в леглото си, ала Наоми беше влюбена в един евреин, полковник в армията. След минута Коул чу познатия дрезгав женски глас.
— Фото „Опс“. Говорите с Наоми Зур.
— Опитвам се да облека един бурнус5, но не мога да си спомня как ставаше… Увивате ли източния край под короната, или го закачвате зад ухото си и го пъхате отзад? — попита той, като си спомни как двамата се бяха опитвали да проникнат в един палестински лагер за бежанци, за да напишат репортаж.
Коул не успя да се издокара като арабин и за малко не го убиха.
— Господи, Коул… Ако си се върнал, ще помоля незабавно да ме преместят.
— Хей, Наоми, не беше чак толкова лошо. Искаш ли да обядваме в ресторанта в „Колбо Шалом“?
Агенция „Ройтер“ се намираше в един от най-големите търговски центрове в Тел Авив, доминиран от универсалния магазин „Колбо Шалом“.
— Кой ще черпи?
— Ами нали затова слагат клечки за зъби на масата, Наоми. Ще теглим жребий — отговори Коул, после не се сдържа и попита: — Между другото, как е Ури?
— Почина. Земна мина — монотонно каза тя.
— Съжалявам — рече Коул, който си спомняше грубоватия красив израелец, герой от войната, който безброй пъти бе рискувал живота си. — Ще се видим след час… Този път аз черпя.
Той скочи от леглото, грабна тънкото си сако и тръгна към вратата.
Коул излезе, а Райън и Лусинда се прибраха в стаичката си в дъното на коридора. Каз дълго седя, потънал в мисли. Накрая реши, че трябва да намерят оръжия. Нещо му нашепваше, че да се разхождат невъоръжени из Тел Авив, е опасно. И глупаво. Предполагаше, че няма да е трудно да си купят оръжие. Заключи вратата и тръгна към стаята на Райън да вземе пари. Спря пред вратата, когато чу някакъв звук отвътре и осъзна, че това са стенанията на Лусинда. Задъханите стонове се придружаваха от ритмично потракване на леглото. Разтревожен за нейната безопасност, Каз едва не почука, но се въздържа в последния миг.
Господи, помисли си той, толкова отдавна не съм го правил, че не познах звуците. Сетне реши да намери търговец на оръжие и да го доведе в хотела. След няколко минути вече вървеше по оживената улица.
Акмад Джарар седеше на предната седалка на синьото мицубиши. Видя го, излезе и тръгна след него.
Ресторант „Колбо Шалом“ беше на второто ниво и гледаше към пристанището. Там имаше ястия от цял свят, а клиентите бяха само бизнесмени.
Коул различи четири-пет езика. Навсякъде кипяха оживени разговори и звъняха клетъчни телефони, а на дървените подноси разнасяха пресни салати и шиш кебап.
Тел Авив се бе превърнал в средище на бизнеса, където зараждащите се източни демокрации разперваха криле над потоците от израелско финансиране.
Влезе Наоми Зур, облечена в ушито по поръчка сако. Черните й коси бяха прибрани на кок, а ризата — завързана на талията. Нямаше грим. Макар и петдесет и девет годишна тя беше поразителна жена. Забеляза Коул и черните й очи заискряха. Беше висока колкото него. Прегърнаха се и преди да седне, Наоми стисна ръката му.
— Приличаш на мадама от корицата на „Вог“.
— Ти си такъв гаден лъжец, Коул, но все пак благодаря — усмихна се тя и взе менюто. — Какво ще почерпиш?
— Всичко, което можеш да изядеш, стига да не надхвърля десет долара.
— Значи само хляб.
— Съжалявам за Ури.
— Благодаря. Него вече го няма… но животът продължава.
5
Връхна арабска дреха с капишон. — Б.пр.