Храна за акули
- Автор: Кеннел Стивен Джозеф
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Храна за акули». Краткое содержание книги:
От ярко осветените телевизионни студия, където действителността се прекроява за масова консумация, до задимените задни стаи, в които се вземат истинските решения.
„Храна за акули“ е правдоподобно пътешествие в най-лошия кошмар на нацията и сензационно приключение от първата сцена до изпълнената с насилие кулминация.
Това беше код, който бяха използвали и преди. За Призрака и екипа му от убийци „изпълнителен директор“ означаваше мишената за премахване. „Счетоводителите“ бяха хората, които се движеха с мишената. „Да бъдат посрещнати, но не и придружени“ означаваше да ги следят, но да не ги залавят. Акмад каза, че ще се оправи. Призрака описа Райън и Лусинда. Спомена, че по всяка вероятност мъжът ще бъде с патерици и че е русокос и хубав, а младата жена — чернокоса. Не знаел как изглеждат другите „счетоводители“.
— Готови ли са да се заловят за работа? — попита Акмад.
— Категорично — отговори Призрака, с което подсказваше, че те са опасни и с тях трябва да се внимава.
Разговорът приключи и Призрака усети, че самолетът се накланя наляво, към „Хийтроу“. Вероятно щеше да бъде в Тел Авив четири часа по-късно от заплануваното. Той обичаше да импровизира. Обичаше преследването. Ала най-много от всичко обичаше да убива.
Летище „Бен Гурион“ — малко, но модерно — беше извън Тел Авив и на двайсет минути с кола от Ерусалим. Охраната беше строга.
Самолетите не рулираха, а оставаха на широката писта, където пътниците слизаха и после се качваха в големи автобуси, които ги откарваха до изхода. Коул обясни, че това позволява по-засилени мерки за сигурност.
Щом излязоха от самолета, Каз, Коул, Райън и Лусинда бяха поразени от горещината и влагата. Температурата беше над трийсет и осем градуса. Дрехите им залепнаха за телата още докато слизаха по стълбичката. Коул познаваше добре Израел. Беше написал множество репортажи от тази страна. Той реши да отседнат в хотел „Карлтън“ в Тел Авив. Кореспондентите обичаха да седят в международния бар. Там щеше да намери някой от агенция „Ройтер“, от когото да измъкне информация. Харис искаше да разбере всичко за семейството на Гавриел Бах… Останал ли бе някой жив? Къде са децата му? Къде биха могли да бъдат личните му вещи? Сведенията, с които засега разполагаше, бяха оскъдни. Четиримата бяха на шестнайсет хиляди километра от родината и търсеха незаконно направени записи на телефонни разговори, които преди двайсет и пет години бяха предадени на един вече покоен израелски прокурор. Дори да съществуваха още, записите може би не съдържаха нищо ценно. И все пак малката група се бе отправила по следите на тази тънка нишка чак в другия край на света.
В митницата стояха почти цял час. Най-после униформените пазачи с лъснати ботуши и картечни пистолети „Узи“ ги пуснаха навън. По пътя към такситата минаха покрай един нисък мършав арабин, който беше облечен в сиво-кафяв къс панталон и пушеше турска цигара.
Акмад Джарар видя четиримата американци и предположи, че това са хората, които търси. Хубавият мъж не беше с патерици, както бе казал Призрака, но леко накуцваше. Младата жена наистина беше много красива.
Акмад ги проследи и видя, че се качиха в едно такси „Субару“, което се отправи към Тел Авив. Той махна с ръка и до тротоара спря наетото от него синьо „Мицубиши“. Вътре имаше двама мъже. Зад волана седеше Фридек Мистек, германец, терорист, който беше идеологически увреден от обичта си към парите. Беше участвал с Призрака в няколко удара. Фридек беше безличен и обикновен на вид, с изключение на склонността му към насилие. На задната седалка беше Йоси Рот, слаб мъж, евреин, който изглеждаше добре и имаше черни къдрави коси. Навремето работеше в Мосад, но се беше преместил в подземния свят на наемните операции.
Всички говореха английски. Акмад посочи колата с американците.
— Следвай ги отблизо… Такситата се губят лесно в движението.
Фридек настъпи газта и пое след субаруто.
58. Град на огледалата
Магистралата се спусна на изток, към Тел Авив. На юг назъбеният скалист бряг очертаваше пристанището на Яфа, където през 1882 бяха пристигнали първите ционистки заселници. По крайбрежието се издигаха стари каменни постройки, които се печаха на приспивната жега. Тел Авив се сливаше с предградията на Яфа.
Скоро се озоваха на широките павирани улици на града. Тел Авив беше модерен като Лос Анджелис и древен като Библията. Той отразяваше най-хубавото и най-лошото — град на огледалата.