Фурията на курсора

— Рубин? — попита Макс, приближавайки пламъка.

— Не — отговори Тави намръщено.

— Циркон?

— Не, Макс — каза Тави все още намръщено, втренчен в камъка. — Ризата ти се запали — допълни разсеяно.

Макс примигна, после се намръщи на пламъка, който беше плъзнал по ризата му. Тръсна рязко китка и пламъкът внезапно угасна.

В настъпилата тъмнина Тави усети миризмата на дим, идващ от плата.

— Виждал ли си някога подобни камъни, Макс? Може би мащехата ти ги е създавала?

— Не знам — каза Макс. — Това е нещо ново.

— Имам чувството, че съм ги виждал и преди — промърмори Тави. — Но враните да ме вземат, не мога да си спомня къде.

— Може би струва нещо — каза Макс.

— Може би — каза Тави. Той пъхна камъка обратно в копринената кесия и здраво я завърза.

— Да вървим.

Макс се качи във фургона, хвана юздите и го подкара. Тави скочи до него и едва пълзящия фургон започна своят десетмилен път обратно към Елинарх — мястото, където лагеруваше Първи алерански.

Пътят от тренировъчния лагер до моста над дълбокия, могъщ Тибър им отне седем дълги, стресиращи дни.

Фос, веднъж честно подкупен, държа Тави „под наблюдение“, докато кракът му не заздравее напълно. На лейди Антилус това определено не се харесваше, но тъй като беше прехвърлила отговорността на Фос, сега не можеше да направи нищо по въпроса, без да демонстрира враждебността си към Тави, което беше недопустимо за офицер от легиона, който трябва да бъде безпристрастен.

Фос обаче не остави Тави без работа. Бардис, раненият рицар, спасен от лейди Антилус, се нуждаеше от постоянно внимание и грижи.

Два пъти по време на прехода Бардис просто спираше да диша. Фос успяваше да спаси младия рицар, но само защото Тави го забелязваше навреме.

Рицарят така и не можа напълно да дойде в съзнание по пътя, затова трябваше да го хранят, мият и поят като дете.

Когато за първи път седна до ранения рицар, Тави се изненада колко млад изглежда. Без съмнение един алерански рицар трябваше да е по-висок, по-широк в раменете и гърдите, с по-плътно окосмяване по лицето и с по-развита мускулатура от този юноша.

Бардис изглеждаше като… болно, неоформено дете. И това незабавно предизвикваше неочакван изблик на грижовност в младия курсор. За своя собствена изненада той пое задълженията да се грижи за Бардис без оплакване или съжаление.

По-късно осъзна, че Бардис не е чак толкова млад, за да бъде рицар. Тави беше само с пет години по-голям.

Той познаваше света много по-добре от това момче, беше виждал много повече ужаси в живота си и накрая получи онези килограми и сантиметри, които винаги му бяха липсвали.

Всичко това беше причината младият рицар да изглежда много по-малък и по-млад. Всичко зависеше от гледната точка.

Тави внезапно осъзна, че вече не е дете, подсъзнателно очакващо онези, които са по-възрастни и по-силни от него, да му помагат и да го защитават. Сега той беше този, който е по-силен и по-възрастен, така че нямаше друг избор, освен да приеме своите задължения и да ги изпълнява, без да се опитва да ги избегне.