Боговете на войната [bg]

— Някога бяхме приятели — каза Брут.

— И отново можем да бъдем — изсумтя Домиций. — С времето ще те приемат пак, макар че Октавиан… е, той може би няма.

— Радвам се, че ме подкрепи — отвърна Брут.

Домиций го стисна за рамото.

— Рискува живота на всички ни от гордост и гняв. Имаше моменти, в които бих ти забил нож в ребрата.

— Ако можех да го променя, щях — замислено отвърна Брут..

Домиций кимна, после му помогна да преметне крака през перваза.

— Бях на белите скали на Британия с теб. Ти уби оня синьокож гигант с брадвата, когато бях повален по гръб. Това все пак значи нещо. — Говореше бавно, гласът му беше нисък и сериозен. — Не мога да те нарека брат след това, което направи. Но вероятно можем да минем и без да си скубем брадите, нали?

Брут бавно кимна, без да го поглежда.

— Радвам се за това — каза Домиций и го побутна от перваза.

Брут рязко си пое дъх и се понесе надолу. На половината път, когато под него нямаше нищо освен тъмнина, се завъртя и платът се изви и го спря. Отслабналите му мускули се възпротивиха, когато яростно залюля крака. С усилие успя да се завърти в обратната посока и спускането продължи. Ръката го болеше ужасно, но той стисна зъби — и в следващия момент усети, че мъжете на покрива долу вече са го хванали. Мълчаливо развързаха китките му, подадоха му меча и той го препаса. Също като него, те не носеха нито брони, нито щитове. Лицата им бяха почернени със сажди и само белотата на зъбите и очите им на лунната светлина показваше как са се подредили по покривите като нишка. Огромният роб на Клеопатра, Ахмос, беше с тях.

Домиций пъргаво скочи до него, тупна го по гърба и прошепна:

— Да тръгваме. — И го поведе покрай мъжете.

Керемидите пукаха под краката им. Можеха само да се надяват, че никой не ги е видял и че няма да ги засипят със стрели.

Лесно минаха от първия покрив на следващия, но третият беше прекалено далече, за да се прекрачи.

— Някой трябва да прескочи — каза Домиций.

На лунната светлина разстоянието изглеждаше плашещо голямо. Един млад войник от Десети пристъпи напред, свали меча си, засили се три крачки и се прехвърли. Пукотът на керемидите накара всички да замръзнат, но дворецът вече бе достатъчно назад и не се появи никой. Хвърлиха му въже и мъжете го използваха един по един, за да минат. Този път Брут мина първи, надяваше се ръката му да издържи. Мускулите му го заболяха ужасно, но стигна до отсрещната страна потен, но доволен.

Минаха по още четири покрива по същия начин и стигнаха до широка улица. Изглеждаше празна. Спуснаха въжета и слязоха долу.

Ахмос вдигна ръка към римляните, усмихна се и изчезна в тъмнината. Брут му пожела наум късмет в довеждането на армията на Клеопатра. Дори да успееха да блокират входа на пристанището, Юлий имаше нужда от още хора.