Господарят на войната

Тя се усмихна на страстта, с която я помолих.

— Загрижен си за живота ми ли, Дерфел, или те е страх, че ще си навлечеш гнева на Артур, ако ми се случи нещо?

Аз се поколебах.

— Мисля, че може и да се разгневи, лейди — признах аз. За известно време Гуинивиър размисляше върху този отговор. Накрая попита:

— Той пита ли за мен?

— Не — честно отговорих аз, — нито веднъж.

Тя се втренчи в останките от огъня.

— Може би е влюбен в Арганте — каза тя със съжаление.

— Струва ми се, че въобще не може да я понася — отговорих аз. Преди седмица нямаше да съм толкова откровен, но с Гуинивиър се бяхме сближили през последните дни. — Тя е твърде млада за него — продължих аз, — и не е достатъчно умна.

Гуинивиър вдигна поглед към мен, а в очите й заедно с отражението на пламъците гореше предизвикателство.

— Умна — каза тя. — Някога аз мислех, че съм умна. Но вие всички ме смятате за глупачка, нали?

— Не, лейди.

— Никога не си умеел да лъжеш, Дерфел. Затова и никога не си бил царедворец. Един царедворец трябва да може да лъже с усмивка.

Тя отново се загледа в огъня. Дълго време мълча, и когато пак заговори нежният присмех в гласа й бе изчезнал. Може би близостта на предстоящата битка я караше да бъде откровена, не знам, но сподели с мен нещо, което никога не бях чувал преди от нея.

— Бях истинска глупачка — тихо промълви тя, толкова тихо, че трябваше да се наведа напред, за да доловя думите й, заглушавани от пукането на огъня и песните на моите хора.

— Сега си казвам, че е било някаква лудост — продължи тя, — но не мисля, че е така. Беше просто амбиция. Исках просто да бъда жена на крал.

— Вие бяхте — вдигнах рамене аз. А тя поклати глава.

— Артур не е крал. Той не е тиранин, а аз мисля, че исках от него да бъде тиранин, нещо като Горфидид.

Горфидид беше бащата на Сийнуин и Кунеглас, зъл крал на Поуис, враг на Артур, и ако слуховете бяха верни, любовник на Гуинивиър. Изглежда и тя мислеше за тези слухове, защото изведнъж се вторачи в очите ми.

— Казвала ли съм ти някога, че той се опита да ме изнасили?

— Да, лейди.

— Не съм ти казала истината — призна тя мрачно. — Той не само се опита, а ме изнасили. Или аз си внуших, че е изнасилване.

Думите й идваха на кратки спазми, сякаш й беше много трудно да признае истината.

— Но може би изобщо не беше изнасилване. Аз исках злато, почести, положение.

Гуинивиър си играеше с полите на дрехата си като дърпаше нишки от протърканата ленена тъкан. Бях смутен, но не я прекъснах, защото знаех, че тя искаше да говори.

— Но не успях да ги получа от него. Той знаеше съвсем точно какво искам, но по-добре знаеше какво самият той иска, и нямаше никакво намерение да си плати за полученото. Вместо това ме сгоди за Валърин. Знаеш ли какво щях да направя от Валърин? — очите й отново се втренчиха право в моите и този път блестяха не просто поради отражението на пламъците, а защото бяха пълни със сълзи.

— Не, лейди.

— Щях да го направя крал на Поуис — каза тя отмъстително. — Щях да използвам Валърин, за да си отмъстя на Горфидид. Можех да го направя, но тогава срещнах Артур.