Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Бинесман се обърна към нея и каза уморено:
— Плених звяра. Запечатах го в Земята. — Подпря се на тоягата и добави: — Да се надяваме само, че ще успея да го задържа!
Мирима се огледа. Само преди минути беше видяла Йоме да препуска към цитаделата. Но кобилата й беше изчезнала.
Изведнъж тя я забеляза, забучена на зъбците на цитаделата на Посветителите, на осемдесет стъпки във въздуха. Посочи я и извика:
— Но Йоме беше в цитаделата! Запечатал си ги и двамата!
— Не! — проплака Бинесман.
И изведнъж хълмът от камъни и отломки от доскорошната цитадела се надигна като приливна вълна. Камъните се разместиха.
Огнен вихър се изви над зейналата дупка и мрак отново насити небето, по-пълен и по-черен от всякога.
Бинесман извика от ужас. Мирима не можа да измисли нищо друго освен да изпълни съвета на Земния крал — изтича под портикула и опря гръб на стената. Цялата трепереше.
Ветровете бушуваха и пищяха през портикула, биеха в замъка. Каменната стена зад гърба на Мирима се разтърси от ледения напор, но Бинесман стоеше сред тази буря, рисуваше руни по земята с тоягата си и крещеше слова, които бурята откъсваше от устните му и отнасяше надалеч.
Но Мирима видя нещо удивително: вятърът, беснеещ наоколо, не можеше да го засегне. Само леко повдигаше пешовете на халата му.
Мълния изтрещя от тъмнината и удари в краката му, но заклинанията на Бинесман за закрила бяха достатъчно силни, за да не го разкъса огнената й стрела. Зелената светлина струеше от тоягата му и Бинесман продължаваше да се взира в мрака, изпълнен с решимост.
Той бръкна в джоба си и извади опала. Камъкът изведнъж лумна в ръката му.
Отначало Мирима помисли, че той излъчва светлина, като в тъмния склад в хана „Глиганите“. Но след миг разбра, че става нещо друго. Сега камъкът привличаше светлина. Огненото торнадо, което Сияйният на мрака изсмукваше от небето, изведнъж се огъна и светлината му се стече в камъка и започна да го изпълва, както вода изпълва гъба.
Мракът изсветля и бушуващата из замъка буря изведнъж отслабна, превърна се в обикновен силен вятър. Сенките се надигнаха и небето отгоре като че ли доби мрачината на обикновена вечер.
От дълбоките сенки, обкръжили руините на кралската цитадела, се разнесе смях — дълбок, нечовешки глас.
— Искаш да откраднеш силата ми, жалко чародейче? Камъкът ти е твърде малък, за да я задържи цялата!
Мирима потръпна. После стисна здраво лъка и го изпъна.
Перата я одраскаха там, където от двата дни упражнения кожата й се беше ожулила.
Пое си дълбоко дъх и затича през портикула.
Отпред, сред тъмните сенки, стоеше Сияйният на мрака. Беше почти десет стъпки висок и приличаше на снажен мъж с тъмна коса. На гърба му се издигаха огромни криле. Студени бели пламъци облизваха голата му кожа. Той я изгледа с презрение.
Мирима не се и опита да се прицели. Чудовищният звяр стоеше на шейсет разкрача от нея и тя можеше само да се надява, че ще го удари в корема, ако изобщо го улучи.
Пусна стрелата. Вятърът около нея изведнъж зави, щом Сияйният на мрака размаха крилете си.
От разперената му длан излетя лъч на мълния и тресна в каменната арка над главата й. По врата й се посипаха каменни отломки.
Стрелата полетя високо над целта и като че ли щеше да профучи над главата на чудовището…
Но крилете на звяра от долния свят го бяха надигнали на стъпка във въздуха и стрелата го удари и разкъса рамото му.
Главата на Сияйния се отплесна назад и той се преви, рухна върху каменните плочи на двора и се загърчи ранен, мъчейки се да се покрие с крилете си, да се заслони. Запищя от болка и ужас.
Мирима измъкна нова стрела и затича към него; жажда за кръв запулсира в жилите й. Светлината продължаваше да се влива от небесата в опала на Бинесман.
Викът на Габорн прокънтя в ума й със страхотна сила: „Удряй, удряй сега!“
Мирима се втурна към Сияйния на мрака. Съществото засъска срещу нея като змия. Повдигна едното си сгънато крило и я погледна и с ужас, и с презрение.
Тя дръпна стрелата, пусна и го удари в окото.
Ярка слънчева светлина се изсипа от небесата. Мирима стоеше над Сияйния на мрака, задъхана.
Изведнъж усети, че крещи на създанието, че е крещяла през цялото време:
— Проклета да си, мръсна твар! Проклета да си, ще те убия!
Втурна се и започна да рита все още гърчещото се тяло. Чудовището протегна към нея косматия си ноктест пръст. Тя отскочи назад и усети, че отново крещи, крещи от ужас, от облекчение и болка.
— Върни се! — изрева Бинесман и затича към нея.
В този момент Сияйният на мрака разпери криле и вдигна чудовищните си нокти във въздуха. От устата му се изтръгна звук — сухо, съскащо хъркане, по нищо не приличащо на смъртния стон на животно.