Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
„Умирам“ — помисли тя замаяна.
Носеше се в дълбоката вода, студена като зимен лед и също толкова вкочаняваща. Чувстваше се съвсем слаба.
Не можеше да помръдне. Опита се да вдигне ръка и да заплува — към брега, към стената на замъка, накъдето и да е. Но нищо не можеше да види в този пълен мрак.
Усети над себе си напора на вятъра и плясък на гигантски криле — нещо профуча отгоре.
Все едно беше накъде ще тръгне, стига да заплува.
Но се мъчеше и се мъчеше, докато не усети, че потъва.
„Все едно е — помисли тя. — Все едно е дали ще умра днес, стига да се присъединя към духовете на Дънуд.“
Когато умреше, щеше да изгуби даровете си. Сестрите й щяха да се зарадват, че са си върнали обаянието. Майка й щеше да си върне ума. Щяха да се трудят в малката си къщичка край Банисфер и може би щяха да са щастливи. Все едно беше дали Мирима ще умре.
Мъчеше се да заплува, но усети как пропада от тъмнина към тъмнина, до пълния и съвършен мрак на дъното на рова.
Една огромна есетра се хлъзна покрай ръката й, плесна с перка и се отдалечи. Тя усети водната диря след нея, но рибата след миг се върна и бавно закръжи около нея, изписвайки сложна шарка във водата, като в танц.
— Здравей! — промълви Мирима. — Аз умирам.
Затвори очи и дълго време остана да лежи така. Мразовитата вода успокояваше мускулите й, изсмукваше болката чак от костите й.
„Тук е чудесно — помисли тя. — Ах, защо не мога да остана поне малко!“
Усети, че е задрямала, и се сепна.
Светлината отчасти се беше върнала — достатъчно, за да вижда. Лежеше заровена в тинята на дъното на рова.
Една есетра се понесе през водата, приближи и остана на място; едното й око — като ковано сребро — бе втренчено в нея. Огромната риба, по-дълга от Мирима, леко разтвори костеливите си устни с провиснали като мустаци пипалца и започна ритмично да я отваря и затваря, като свиваше и издуваше хрилете си.
Мирима се удиви, като разбра, че още е жива. Умът й се бе прояснил и дробовете я заболяха за въздух. Други две грамадни есетри запляскаха бързо с опашки към нея и се завихриха в танц.
Тя си спомни за руните, които изписваха.
Закрила, изцеление. Отново и отново, дни наред. Закрила, изцеление. Водните чародеи бяха могъщи.
С осъзнаването, че ще оживее, Мирима изведнъж изпита тревога за другите. Вдигна очи нагоре. Повърхността беше на трийсет стъпки над нея. Мракът все още покриваше половината небе.
Тя заби пръстите на краката си в тинята, усети мидите под стъпалата си, изтласка се нагоре и заплува към повърхността.
Започна да кашля, да изхвърля водата от дробовете си.
Докато лежеше безтегловна във водата, й беше леко. Сега установи, че с дрехите се плува много трудно. Запляска с ръце и крака в ледената вода, към брега, за да се изкатери през тръстиката.
От водата дрехите й тежаха като ризница. Видя лъка и колчана си — плуваха наблизо. Половината стрели се бяха изсипали.
Грабна ги, изплува до тръстиките, изкатери се на брега и се отпусна уморено на тревата. А и градушката се сипеше по главата и раменете й.
Мирима вдигна очи. Наоколо се беше възцарил мрак, но центърът му се очертаваше нагоре по хълма, точно над кралската цитадела.
Конят й излезе с плясъци от тинестия ров. Тя се смая като го видя жив, защото беше сигурна, че мълнията го е пронизала. Но пък познаваше един човек в Банисфер, когото няколко пъти го беше удряла мълния и единствените следи от това бяха няколкото му белега от изгоряло и изкривеното му лице. Конят или беше извадил късмет, или заклинанията на водните чародеи го бяха изцерили.
Сред полето лежаха мъртви сър Донър и неговият кон. Не й се налагаше да провери, за да го разбере. Сър Донър беше посечен на късове, а конят му лежеше така усукан и натрошен, че изобщо не приличаше на кон.
Мирима се надигна с усилие, изпъна лъка и извади една стрела.
Конят й изцвили боязливо и затича надалече от замъка, назад през долината към хълмовете, където се беше скрил Джюрийм. А Мирима се обърна и затича през моста, нагоре по хълма и в замък Силвареста.
Куцото момче зяпаше балите с треви по рафтовете и въжените кошници със сухи билки, висящи от гредите. Йоме си спомни, че Бинесман бе излязъл тази сутрин да потърси билки, и се огледа трескаво за нещо, което чародеят би използвал в битката си с чудовището. Надяваше се да е оставил тоягата си, но я Нямаше никъде.
Видя една поставена на малко столче торба и изтича до нея. Беше торбата, с която Бинесман домъкна тази сутрин тревите си. Обърна я и от нея се изсипаха листа от златист лавър, корени и треви, цветчета — всичките дреболии на чудноватия му занаят.