Вълчето братство

Десет силара! Само при мисълта за това очите на Мирима се просълзиха — но щом искаше да стане воин, не биваше да плаче. С десет силара щеше да получи достатъчно дарове, за да стане истински воин. Дарът беше голям, много по-голям, отколкото смееше да се надява. Но след като помисли какво бе сторила за кралството, прецени, че този дар е напълно заслужено възнаграждение.

Взе лъка си и се изправи. По право сега тя беше воин на Хиърдън, равна по сан на всеки рицар. Почувства се… облекчена.

Йоме тръгна към гробниците. Докато се отдалечаваше, нейната Дни излезе от укритието си, все още с пребледняло от страх лице, и Бинесман и Джюрийм захванаха да й описват как е бил убит Сияйният на мрака.

Но самата Мирима не каза нищо. Само приседна на земята между жълтеникавите си паленца и се заигра с тях, опита остротата на зъбките им и ги остави да я нацелуват с грапавите си езичета.

Нейните кучета. Ключът към нейната мощ. До вечерта щяха да стигнат в замък Гроувърман, а там облекчителят щеше да изпее заклинанието си и да вземе дара на едно от палетата. Палето, което се бе опитало да я защити, беше гледано за жизненост. Мирима щеше да се нуждае ужасно от това качество, ако искаше да продължи усиленото си обучение.

Вълчи господар. На заранта щеше да е Вълчи господар. Според мълвата онези, които взимаха дар от кучета, ставаха по-диви. Тя се зачуди дали това наистина ще я промени, дали след време няма да стане същата като Радж Атън.

Йоме се върна от гробниците поне с трийсет силара. Приклекна до Мирима и каза:

— Донесох повече, и за мен. Не искам да си единствената Вълча господарка в Хиърдън.

— Разбирам — отвърна Мирима.

Яхнаха конете. Джюрийм отстъпи своя кон на Йоме и отиде до конюшнята да вземе някои от оставените за кралската гвардия. Мирима и Йоме взеха със себе си кошниците с паленцата, а чародеят Бинесман яхна с куцото момче.

Докато слизаха надолу по каменните улици, Мирима непрекъснато поглеждаше назад към замъка. Изглеждаше нелепо без кралската цитадела и без кулите на цитаделата на Посветителите.

Щом стигнаха до подвижния мост, тя видя главата на халата — все още лежеше на земята от другата страна. Спря коня си на моста и се загледа във водата. Не можа да види рибите; нито една от тях не кръжеше на повърхността, не рисуваха вече своите руни на закрила, както през последните два дни.

Най-сетне успя да зърне една от огромните есетри — отдъхваше в сянката под моста сред златистите водни лилии.

Отдъхваше. Не се стремеше повече да защити замъка. Водните чародеи знаеха какво са свършили. Навярно тъкмо техните магии бяха помогнали да бъде сразен Сияйният на мрака.

— Бинесман — каза Мирима. — Трябва да направим нещо за чародеите. Трябва да им благодарим по някакъв начин.

Почувства се леко гузна, защото едва вчера заранта се беше надявала да похапне от някоя от тях. Сега осъзна колко много дължи на тези риби.