Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Тя ги събра и ги притисна до себе си, дано я опазят. Присви се и се вслуша. Сърцето й тупаше в ушите. Момчето простена от ужас и зяпна да си поеме въздух. Вятърът около замъка бушуваше и тлеещият в огнището пламък заигра и пръсна искри.
„Горе в стаята ми има опали“ — помисли Йоме, спомнила си светлината, която бе грейнала от тях от ръката на Бинесман. Бяха с ниско качество в сравнение с онези, които му бе дала, но в този момент Йоме имаше нужда от всичко, което можеше да я защити.
Чу над себе си стъпки. Тежки стъпки, тътнещи по дървения под. Сърцето й заби като чук.
„Бинесман ли е?“ — зачуди се тя. Възможно ли беше Бинесман да е в цитаделата? Или бе Сияйният на мрака?
Който и да беше, намираше се на първия етаж, точно над нея.
Не бе възможно да е Сияйния. Такова същество щеше да отлети горе на покрива. Щеше да кацне там като граак и да седне, свило криле. Едва ли щеше да кацне пред външната врата и да влезе като най-обикновена чистачка.
„Идва“, отекна в ума й предупреждението на Габорн.
Звярът закрачи по пода. Тя чу как ноктите му задраскаха по дъските, щом стигна до вратата. Чу го как задуши, за да улови миризма.
После се чу трясък на дърво и вратата на стълбището с трясък излетя навътре.
Железните панти и ключалки задрънчаха по камъните. Затропаха дъски.
Сияйният на мрака се приближи, изрита настрана останките от вратата и задуши.
Вятърът отвън пищеше.
После вятърът изведнъж замря и всичко притихна. Но Йоме все още усещаше бурята; въздухът бе натежал до задушаване.
От другата страна на вратата един плътен и дълбок, нечовешки глас прошепна:
— Надушвам те, жено.
Йоме стисна зъби, за да не изпищи. Очите й отчаяно затърсиха някакво оръжие. Но Бинесман нямаше оръжия в стаята си — нито меч, нито боздуган, нито лък или копие. Не беше воин.
Имаше само своето вълшебство.
Тя чу душене зад вратата.
— Разбираш ли ме? — изгъгна съществото.
— И аз те надушвам — отвърна тя. Чудовището миришеше тежко на гнила плът, на косми и вятър, и на мълния.
Тя се огледа. Земните чародеи използваха вълшебна пръст за много заклинания. Спомни си как Бинесман се беше свил на кълбо в ъгъла и се беше загърнал с пръст, като с одеяло.
Грабна шепа от сухата пръст и я хвърли във въздуха.
— Ела при мен — каза Сияйният на мрака.
— Не можеш да влезеш тук! — извика Йоме. „Дано да е вярно.“ Усетила беше земната сила в тази стая. Изведнъж си спомни думите на Бинесман: Сияйният на мрака е същество на Въздуха и Тъмнината. В тази стая чародеят беше нарисувал руни на защита и на земна сила.
А земята беше отрова за въздуха. Чудовището от мрака отвън беше използвало вятър, за да надигне коня й, както котка използва лапата си. Но сега ветровете бяха затихнали. Тук долу звярът беше заклещен, обезсилен. Тя повтори, този път по-уверено:
— Не можеш да влезеш.
Сияйният на мрака изръмжа като зъл звяр.
— Мога да вляза. И ще вляза, ако потрябва.
Йоме хвърли нова шепа пръст към вратата, с надеждата, че това ще го отблъсне.
— Ела при мен — прошепна Сияйният. — Излез при мен и ще те оставя да живееш.
— Не — каза Йоме.
— Дай ми кралския син — изгъгна Сияйният на мрака. — Надушвам син.
Сърцето на Йоме заподскача. Тя отстъпи назад и опря гръб в ъгъла. Куцото момче изхленчи.
— Кралят няма син — отвърна с треперлив глас Йоме. — Тук има само едно младо момче.
— Надушвам син — каза Сияйният на мрака. — В утробата ти.
Мирима тичаше задъхана по улиците към кралската цитадела. Не можеше да я види. Сияйният на мрака я бе загърнал в черен саван.
Градушката плющеше по каменните плочи, едрите ледени парчета отскачаха от оловните покриви на търговския квартал.
Над цитаделата сякаш надвисна огнено торнадо, пламъкът се завихри и потъна в тъмната мъгла. Мирима знаеше, че Йоме е вътре. Беше я видяла да препуска натам.
Небето над главата й си оставаше черно, защото чудовището от мрака извличаше небесната светлина. Но навсякъде наоколо, на границите на видимостта, на хоризонта грееха лъчи от светлина, сякаш в далечината горяха сребърни огньове. На тази смътно отразена светлина тя можеше да вижда къде стъпва.
И докато тичаше с разтуптяно сърце, Мирима обмисляше как може да прониже със стрелата си този звяр, този Сияен на мрака.
Беше се упражнявала с лъка само два часа през последните два дни. Всичките стрели беше пускала от осемдесет разкрача. Не можеше да разчита на себе си и да опита по-далечен изстрел.
„Сили небесни — помисли тя, — та аз не мога да разчитам на себе си за никакъв изстрел!“
Щеше да е най-добре да го доближи, да се промъкне до него на удобно за стрелба разстояние. Сърцето й блъскаше в гърдите, дъхът й излизаше на парцали.