Вълчето братство

Джюрийм пристигна в галоп, водеше кобилата на Мирима. Конските копита изчаткаха по камъните.

Кобилата имаше бял белег от изгоряло на задницата, където я беше ударила мълнията. Мирима се удиви, че изобщо може да стои на краката си. Но все пак това беше подсилен кон, припомни си тя, с дарове на жизненост, и можеше да издържи повече от обикновен кон.

Джюрийм скочи от седлото и свали кошницата с палетата. Кученцата заджавкаха възбудено, а едно си показа муцунката от капака на кошницата, изскочи и се втурна към нея.

Тя го погали разсеяно.

Джюрийм запремества поглед от лице на лице, сякаш искаше да се увери, че всички са живи и здрави. Йоме се изсмя нервно и каза на Мирима:

— Мъжът ти уби хала магесница и домъкна вчера главата й, а днес ти май го надмина. Какъв ще е следващият ти трофей?

— Само един по-добър ми хрумва — каза Мирима. — Главата на Радж Атън.

Всъщност Мирима никак не бе спокойна. Въздухът наоколо тежеше и миришеше на буря. Нямаше го трупа на Сияйния на мрака, нямаше нищо, което да докаже, че наистина го е убила.

Имаше чувството, че той все още е тук, че е надвиснал някъде наблизо и че следи всяка нейна дума.

Бинесман също се озърташе неспокойно и душеше въздуха. А той миришеше тежко на прах и гръмотевици.

— Мъртъв е, нали? — попита Мирима. — Нали се свърши?

Бинесман я изгледа и каза:

— Един Сияен не се убива толкова лесно. Сега той е лишен от тяло, смален е. Но не е мъртъв и все още е способен да причини големи злини.

Мирима се загледа към долината — торнадото още бушуваше и кипеше на две мили от тях.

— Но… вече не може да ни засегне, нали?

— Аз уж го прогоних… — отвърна предпазливо Бинесман.

Йоме също погледна натам.

— Значи ще изгуби формата си, както става със стихията на огнетъкача?

Бинесман стисна здраво тоягата, загледан замислено към бушуващия вихър. Торнадото се местеше колебливо, удряше ту на една страна, ту на друга, като капризно дете.

— Не е точно така — тежко отрони чародеят. — Ще си изгуби формата, но не мисля, че ще се разпадне бързо. Няма да е като огнения дух. И не мисля, че ще ни остави на мира.

Градските стражи бяха започнали да излизат от укритията си и боязливо поглеждаха към рухналата цитадела. Йоме видя, че четирима вече са застанали при портата.

В цялата тази суматоха Мирима беше изтървала лъка си и сега го видя насред двора. Тръгна към него между нападалите камъни. Сияйният на мрака до такава степен беше опустошил тази част на замъка, че оцеляването й беше същинско чудо.

Изведнъж видя на земята част от чудовището — отсечена ръка с три пръста като на огромна хищна птица; черните нокти бяха остри като на ястреб. От ръката още капеше кръв.

За ужас на Мирима ръката се движеше — кривите космати три пръста се отпускаха и свиваха.

Тя пристъпи напред и изрита надалече ужасното нещо. Ръката падна на земята и задраска с нокти каменните плочи, заподскача като грамаден паяк. Паленцето изтича след нея, заджавка и заръмжа.