Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
От непрогледния мрак се изстреля кълбо от вятър. Мирима го видя как се затъркаля през овъгленото поле, набирайки пепел от пожара от предната седмица, после изфуча напред като замах на юмрук и подсече краката на коня на Донър.
Сър Донър изрева и падна на земята.
Мирима пришпори коня си още по-силно и грабна лъка.
Викът на сър Донър бе заглушен от рева на вятъра, който помете всичко. Мирима погледна през рамо. Сър Донър се беше изгубил в чернилката.
Тя пак погледна напред. Почти се беше добрала до подвижния мост. Видя го през сгъстяващия се сумрак. „Скачай!“ изрева тя на бойния кон с напразната надежда, че животното ще може някак да скочи по-бързо, отколкото тичаше.
Чу трясък на мълния зад гърба си и усети как конят потръпна, после се понесе във въздуха, запремята се презглава, и тя — с него.
— Момче? — извика Йоме. — Момче, тук ли си?
— Милейди? — обади се момчето от стълбището.
— Слизай долу! — извика тя. — Сияйният на мрака идва!
Той се спусна тичешком, спъна се в килима на стъпалата и се изтъркаля. След секунди стоеше пред нея, нелепо облечен в най-финия жакет на краля — златотъкан брокат с пурпурни нишки. Не беше устоял на изкушението да го пробва.
Изтрещя гръмотевица, цялата светлина на света сякаш изведнъж избяга и над замъка се спусна непрогледна нощ. Вятър зави из кралската цитадела, град заби по прозорците. Конят й отвън изцвили от болка и тя чу влажния плясък върху плочите, щом тялото му рухна. Вятърът го надигна и бавно го завъртя на десет стъпки над земята, като котка, вдигнала в лапи убито мишле.
Кривокракото момче изпищя от ужас, а Йоме се озърна отчаяно. Дни не я беше последвала в цитаделата и тя се зачуди какво ли е станало с нея. Никога досега Дни не беше я изоставяла, колкото и голяма да бе опасността.
Затича към външната врата, но вятърът блъсна грамадната дървена врата и я затръшна пред лицето й.
„Скрий се! — прокънтя в главата й гласът на Габорн. — В името на любовта ни, скрий се.“
— Насам! — извика Йоме на кривокракото момче и го хвана за ръката. Задушаваща тъмнина обгърна замъка. Не беше тъмнината, каквато човек вижда в изпълнена със звезди нощ, нито дори в нощ, когато облаците са покрили небето. Беше пълна липса на светлина, тъмно като в най-дълбоката пещера.
Но Йоме познаваше цитаделата, знаеше всичките й коридори и завои. Тръгна пипнешком към склада с намерението да се скрие в най-дълбокия ъгъл на някой от складовете за зеленчуци.
Спомни си за килията на Бинесман в мазетата. Спомни си за усещането за сила, изпълващо онази стая. Долу, в дълбините на замъка, обкръжена от земя.
Втурна се към долния проход, който рядко се използваше, и отвори вратата. Каменните стъпала, водещи надолу, бяха груби и неравни. Четвъртото се заклати под краката й. Трябваше да внимава. Подземията не бяха направени за обитаване. Поведе момчето колкото можеше по-бързо.
Видя пред себе си светлина.
Върна се до вратата горе, затвори я и я заключи. Отвън вятърът пищеше. Ехтеше гръм и градушката биеше по каменните стени.
На горния етаж прозорците на цитаделата се пръснаха като от удар на чудовищен юмрук. Йоме потръпна. Цветното стъкло на еркерните прозорци в кралските покои стоеше на мястото си от хиляда години. Беше незаменимо съкровище.
Зърна смътен блясък някъде долу. Въздухът миришеше сладникаво на върбина, вряща над огнището на Бинесман. Йоме не беше виждала чародея от половин час. Последния път, доколкото си спомняше, той се бе запътил към градските ханове, за да помогне на болните, но можеше да се е върнал по някоя от страничните улици.
Бинесман беше замислил да се срази с чудовището. Тя плахо се обнадежди, че може да го завари долу.
Слязоха. Котлето с върбината все още къкреше, в огнището тлееха няколко въглена. Момчето притича до огъня.
Йоме тръгна вратата и се огледа за нещо, с което да я залости. Нямаше дори мандало.
Заоглежда стаята. Само Зрителните камъни — но бяха прекалено големи, за ди ги изтъркаля сама.
„Скрий се! — извика в ума й Габорн. — Идва!“
Бинесман нямаше дори легло, под което да се скрие: само купчина пръст в ъгъла.
Мирима се свести по очи във водата на рова. Вкуси я. Студена вода, примесена с водорасли.
Болката пулсираше във всеки неин мускул. Смътно си спомни как пада от коня, как реши, че ще се натроши цялата, и как след това се изтъркаля и цопна във водата.
Конят й цвилеше и се мяташе наблизо. Вълните от предсмъртните му гърчове я караха да подскача на повърхността като коркова кора.