Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
„Ако пропусна, съм мъртва — осъзна Мирима. — Само един изстрел, ако изобщо успея да го приближа.“
Сияйният на мрака мяташе мълнии. Втори изстрел нямаше да има.
Стигна до Черния ъгъл. Отпред се издигаше портикулът, водещ към кралската порта — още по-тъмен монолит на фона на почти съвършената чернота.
Скрит под портикула стоеше чародеят Бинесман.
Държеше тоягата си над главата, въртеше я в широки кръгове и пееше тихо, злокобно, с думи, които тя не можеше да чуе. От тоягата му излизаше смътна зеленикава светлина, като от разпален въглен, и Мирима успя да го види съвсем ясно, огрян от тази светлина. Твърдият му поглед се бе приковал в кълбото тъмнина, обкръжаващо кралската цитадела.
Беше станало нещо странно. Ветровете не пищяха из цитаделата, не трещяха мълнии.
Сияйният на мрака като че ли беше затихнал.
„Той е вътре с Йоме“ — разбра Мирима. Тази мисъл я замая и тя залитна.
Затича тихо напред, за да не би чудовището да чуе стъпките й. Изведнъж от недрата на кралската цитадела се разнесе нечовешки вик, разцепи нощта и отекна от каменните стени на замъка. Бинесман развъртя тоягата по-бързо и запя в триумф:
— Орел на долни светове, проклинам те сега. Със Земна сила запечатвам участта ти. Леговището каменно да стане твоя гроб.
Сияйният на мрака докосна вратата, зад която се криеше Йоме, тя изскърца на ръждивите си панти и се отвори.
Коридорът зад звяра беше по-тъмен от всякаква нощ. Въглените в огнището изгаснаха.
— Милейди! — проплака куцото момче.
Сияйният на мрака изръмжа. Мълния изсъска във въздуха покрай главата на Йоме и се взриви в древните дървени стени.
Йоме вдигна пред себе си торбичката с листа и корени с надеждата, че тя ще я опази.
Сияйният на мрака изрева от болка.
Цитаделата изведнъж потръпна като при земетръс. Стените се разтърсиха. Звук на цепещо се дърво и на скърцащи камъни изпълни въздуха. От рафтовете западаха кошници. Тежките дъбови греди запращяха.
В пълния мрак шестте етажа от камък се сринаха.
Докато бойците му се прегрупираха, Габорн лежеше заспал от изнемога. Макар мнозина да се опитваха, никой не можа да го събуди. След като се вслуша за миг в пулса му, сър Ленгли каза само:
— Качете го на коня му и го оставете да спи, щом така е решил. Ще пребия с камшик всеки, който се опита да наруши съня му.
В сънищата си Габорн летеше над някаква висока сграда.
Можеше да е Синята кула, недалече от Дворовете на прилива, помисли той, въпреки че никога не беше влизал в Синята кула.
Но не, тази сграда бе мрачна и зловеща. Нямаше гоблени, които да красят стените, нямаше светилници. Каменните зидове бяха стари, боята се беше оронила.
Сградата беше хладна като тъмница. Повечето камъни се бяха охлабили и заплашваха да рухнат от гнездата си. Но не беше и съвсем тъмница; приличаше по-скоро на древни руини, лабиринт от порутени стени без покрив.
И в тази мрачна и влажна древна сграда Мирима и Йоме бягаха от Радж Атън с черни превръзки на очите. Габорн беше затворен в метална клетка, която висеше от грамадно дърво. Взираше се в мъглата през зейналите дупки на покрива.
Чуваше стъпките на Вълчия господар по камъните, чуваше нещо като дращене на нокти по пода. Понякога успяваше да зърне гърбавия тъмен силует на Радж Атън. Но Йоме и Мирима сякаш все още не съзнаваха грозящата ги опасност. Трябваше да ги предупреди.
„Скрий се! Скрий се!“, замоли ги Габорн. Но всеки път, когато се опитваха да се скрият в някой ъгъл, тъмното създание от съня му тръгваше неумолимо към тях.
„Скрий се!“, отправи той предупредителния си зов.
Бинесман свърши заклинанието си и развъртя тоягата. Зелен лъч на мълния, като докосване на лято, лумнало през горския листак, се изстреля от върха й и се понесе към цитаделата.
Светлината прониза мрака и се изгуби.
В цитаделата запращя камък и рухнаха многотонни канари.
Огненото торнадо над кралската цитадела се завихри и се пръсна.
Ярка слънчева светлина изведнъж изпълни небето. Във въздуха се вдигна вихрушка, а Мирима се втурна през портикула и застана до чародея.
Бинесман гледаше с триумф.
Мирима се взираше с ужас.
Кралската цитадела беше рухнала. Грамада от камъни, високи по петнадесет стъпки, се бе сринала на земята и над нея се вдигаше прах. Парчета от мебели и гоблени се мяркаха тук-там из руините, а гротескните фигури на водоливниците от покрива бяха накацали върху купчината камъни, ухилени като на подигравка.
Мирима гледаше потресена.