Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Черен вятър изригна от гърлото му и се чу нечовешки вик. Силата на могъщия вятър притисна звяра към земята, а Мирима залитна назад — не можеше да откъсне краката си и да побегне.
Беше убила тялото на Сияйния на мрака, но не и затворената в него стихия.
Грамадният юмрук на вятъра я блъсна, отхвърли я няколко крачки назад и изкара въздуха от дробовете й. Ребрата й изпукаха, сякаш я бяха ударили с ковашки чук. Вятърът я подхвана, затъркаля я по плочите на двора. Запищя около нея с хиляди гласове, като ридание на духове.
Зави из двора, превърна се в торнадо и понесе тялото на Сияйния на мрака нагоре и все по-нагоре. Основата на торнадото изтръгна плочи от двора и ги завъртя сред грохота на земетръс. Мълния изтрещя в короната на торнадото и се издигна към небесата. Тъмната маса на вихъра се завъртя още веднъж и се отплесна на север. Стените на цитаделата на Посветителите се разтресоха с грохот, във въздуха полетяха каменни грамади.
Три мълнии изтрещяха около Мирима една след друга. Торнадото зави към нея. Тя усети как въздушните му пръсти я задърпаха към сърцето на вихъра. Бинесман крещеше, а Мирима дращеше с нокти, за да се хване за някоя от плочите.
Вятърът я надигна над земята и за миг я задържа, сякаш размисляше какво да направи с нея.
И тогава Мирима видя Бинесман. Старият чародей вървеше през беса на вятъра, който рошеше косата му и вееше с все сила халата му. Той вдигна тоягата си към нея и Мирима я сграбчи отчаяно, стисна чворестото, излъскано дърво. Един огромен камък се срина от цитаделата на Посветителите, двутонен блок, който се понесе право към тях, запокитен с безпогрешна точност.
Бинесман вдигна ръка и камъкът се отклони, пропускайки ги на косъм.
— Искам те за Земята. Живей сега! Живей за Земята! — надвика Бинесман воя на вятъра.
Вятърът дърпаше Мирима с мощните си пръсти, мъчеше се да я изтръгне, а тя се беше впила с две ръце в тоягата, напрегнала сетни сили.
Бинесман измъкна от джоба си шепа листа и ги хвърли във въздуха. Вятърът ги подхвана и ги завъртя във вихрушката.
— Махни се, пъклено изчадие! — изрева Бинесман. — Тя е моя!
Вятърът изведнъж утихна и от мощното торнадо се разнесе грохот. То изтръгна камъните от рухналата цитадела на Посветителите, отпрати ги с тътен във въздуха и ги пусна да се сринат в чудовищен дъжд от каменни отломки около Бинесман и Мирима.
Мълнии процепиха небесата и светлината им я заслепи.
После стихията си отиде, отвя се с писък на север към кралските гробници, изтръгвайки от корен череши на по сто години. Прескочи стръмнините на север и се понесе устремно над полята; кръжеше безцелно, събаряше селски къщи, премазваше коли и раздираше купи сено, като оставяше черния си белег по земята.
Дълго след това въздухът бе изпълнен със сено и прахоляк. Но онова, което бе останало от Сияйния на мрака, си бе отишло.
Мирима седеше на земята и трепереше, смъртно уплашена. Ребрата я боляха. Краката и ръцете й бяха охлузени от търкалянето по грапавите каменни плочи.
Беше смаяна, че все още е жива.
Бинесман я притискаше до гърдите си и се мъчеше да я утеши.
Тя затрепери неудържимо — ужасът и жаждата за кръв си бяха отишли. Сърцето й биеше в ушите толкова силно, че едва можеше да чува, не можеше да схване думите на Бинесман.
— Е това, милейди, просто е невъзможно! — говореше той изумено. — Никой простосмъртен не може да убие Сияен! И при това да остане жив… да оцелее.
— Какво? Какво искаш да кажеш?
Но той продължи с безкрайна почуда:
— Мокра сте. Цялата сте мокра!
От очите й бликнаха сълзи. Тя се взря над рамото му към грамадата камъни, останали от кралската цитадела. Там имаше огромен процеп, пукнатина, през която се беше измъкнал Сияйният на мрака.
„Йоме е долу — помисли Мирима. — Трябва да я намеря и да я погреба.“
Но още докато си го мислеше, зърна движение на ръба на ямата.
Йоме, цялата покрита с прах, показа глава над руините и се огледа любопитно. След малко до нея щръкна главата на куцото момче.
— Скрихме се в стаята ти — заразказва Йоме историята си на Бинесман. — Там земната сила беше най-голяма и Сияйният на мрака не посмя да се приближи. Когато цитаделата рухна, двамата с момчето се оказахме заклещени в един ъгъл, под едни греди.
— Имахме късмет — извика куцото момче. Приличаше на кралски шут в дрехата си от златотъкан брокат. — Кралицата извади късмет!
— Не, не беше късмет — поклати глава Йоме. — Усетих как Габорн ме предупреди, каза ми да се скрия. Свряхме се в онзи ъгъл, защото ми се стори безопасен, а когато покривът рухна, гредите се оказаха достатъчно здрави, за да ни заслонят.