Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
— Пледирал е невменяемост — казвам аз.
— Точно така. Адвокатите казаха, че бил луд, че чувал гласове и че баща му го малтретирал още от ранна детска възраст. — Посолява сухара си. — Обичайните неща. Сигурно ще има повече подробности в архивите по случая. Или във вестника — в „Ню Айбириън“ най-вероятно. Познавам главния редактор Макс Малдонадо. Искате ли да ви дам телефона му?
Обаждаме се от хотелската ми стая, Пинки слуша на допълнителния апарат. Обяснявам кой съм и какво искам и Малдонадо ми казва, че в момента гони краен срок, но по онова време е бил репортер и определено си спомня случая Будро. Ще ми се обади следобед. Тъкмо се съгласявам, когато се намесва Пинки.
— Срам и позор, Макс. Почвай да говориш веднага. Все можеш да отделиш пет минути от безценното си време за две изчезнали момченца. Хайде, ако обичаш.
— Да не би да разговарям с най-белия частен детектив в Луизиана? — казва Малдонадо. — По дяволите, Пинки, защо не каза, че си ти?
— Изпробвам моралния ти компас, Макс. — Смее се гръмовно на шумните възражения от страна на вестникаря. — Сериозно. Не се шегувам. Искаме само основните неща за онзи тип — къде е живял, къде е работил, нещо, за което да се хванем. За да не си клатим краката, докато ги чакаме ония в съда да си разровят проклетите архиви.
— Моралния ми компас, значи. Е, добре, ще се опитам да завъртя стрелката му в твоята посока, Пинки. Байрън Будро… защо ли не се изненадвам, че пак е изплувал на повърхността? — Въздишка. — Сега мога да ви отделя пет минути и колкото време искате довечера.
— Супер!
— Така, да видим. Семейството на Байрън живееше в Беруик в караванен парк на име Медоуландс. Кофти място, макар че у тях винаги беше много чисто. Знам го, защото когато Клод беше убит, замествах фотографа ни и направих доста снимки там. Мари, майката на Байрън — виж, тя беше свястна жена, за нея не се чу и една лоша дума. Клод… и за него говореха хората, че бил добър човек и работлив. Работеше за „Андарко“ на сондите. Представи си само, да те отрови собственият ти син! Онова момче просто си беше зло по природа, до мозъка на костите. Повечето хора не вярваха на онези глупости, че Клод го бил малтретирал и така нататък, смятаха го за безобразна клевета.
— Също като с братята Менендес.
— Същото, да. Наистина — за Клод се чуваха само добри неща. Да видим… ако бях на ваше място, бих отишъл право в Медоуландс. Все трябва да са останали хора, които да помнят семейството. А аз междувременно ще накарам някой от колегите тук да изрови старите статии по случая.
— Къде да го намерим това Медоуландс? — пита Пинки.
— Вие къде сте в момента?
— „Холидей Ин“ в Морган Сити.
— Минете по моста за Беруик, после продължавате около… хм… може би половин миля. Медоуландс е на… хм… Тупело, може би. Или на „Дъбова“. Някоя от улиците с име на дървета. Лесно ще го намерите.
Някой вика при Малдонадо. Той закрива слушалката, но въпреки това го чуваме. После се връща на линията.
— Това е.
— Дали някой от семейството още живее там? — питам аз. Гласът ми звучи дрезгаво. Вълнението ми е толкова явно, че Пинки си надига очилата и ме поглежда от другия край на стаята.
— Едва ли — казва Малдонадо. — Не виждам кой може да е останал. Бащата го отровиха, майката умря няколко години преди това. А… минутка.
Отново го прекъсват.
— Май трябва да затваряш — казва Пинки.
— Може да се видим довечера, ако искаш — след като сложим това бебче да си легне.
— Ще те черпя една вечеря — предлага Пинки.
— Дадено — казва Малдонадо и затваря.
Прекосяваме широката река Ачафейля („Шафалая“, поправя ме Пинки) по моста Хю П. Лонг и след десет минути вече сме открили Медоуландс. Въпреки името17 наоколо няма и помен от поляни. Комплексът се състои от две дузини каравани, повечето от които явно си стоят там от десетилетия. Някои са оградени с подръчни материали, повечето са закърпени с плоскости от шперплат. Няколко изпъкват сред останалите с капаците си, прясната боя, белите дървени оградки и цветните лехи.
Има табелка с хванати за ръце деца и ограничение на скоростта до десет километра в час. Табелката е надупчена от куршуми, като попаденията са концентрирани върху детските фигурки. Кафяви пластмасови кофи за боклук, повечето толкова пълни, че капаците им не се затварят, се кипрят пред голяма част от фургоните. В занемарените дворчета се виждат пластмасови столове и техни импровизирани събратя под формата на обърнати с дъната нагоре бели кофи, компания им правят детски велосипеди, всякакви играчки, надуваеми басейни, стари автомобилни гуми. Пред всяка каравана има по едно-две превозни средства — повечето пикапи.
17
Meadow — ливада, поляна; land — земя. — Бел.ред.