Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)
- Автор: Сонтаг Шери, Дрю Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)». Краткое содержание книги:
Имаше още една предпазна мярка. „Парч“ нямаше да тръгне за Баренцово море преди края на лятото, доста след срещата между Картър и Брежнев. Двамата ръководители се срещнаха на 18 юни и подписаха договора САЛТ-2, с който двете страни се споразумяха да ограничат броя на установките си за изстрелване на ядрени ракети.
Две седмици след срещата на високо ниво на суперсилите командирът на „Парч“ Джон X. Морър младши проведе собствена среща на високо ниво — със съпругите на хората от екипажа. Капитанът намери хора да се грижат за децата, поднесе закуски и даде описание на „продължителната задача“ на хората си, което започваше и свършваше с датите за тръгване и връщане. Връчи на жените формуляри от типа „семейна телеграма“, за да могат да изпращат бързи съобщения на съпрузите си няколко пъти през трите месеца отсъствие на „Парч“, и списък на две страници с аварийни номера, който започваше с този на съпругата му Карол и преминаваше през различни лекари на остров Меър, зъболекари, пожарникари и полицията. Раздаде им и списък със задачите, които предполагаше, че ще трябва да изпълняват. Кога да закарат колата на сервиз. Да намерят телефона на водопроводчик и електротехник. Да проверят оставили ли са съпрузите им завещания. В замяна на всичко това поиска от жените да отдадат съпрузите си за това време.
Проляха се обичайните сълзи на пристана и „Парч“ се оттласна от него през август. Магнитните бели цифри на трюма, които я обозначаваха като подводница 683, бяха свалени и така анонимна, тя премина под моста Голдън Гейт и се потопи.
Екипажът сега се намираше в ръцете на човека, когото наричаха „Капитан Джек“. Едър и здраво сложен, той им приличаше на булдог, решителен и игрив. Този командир спокойно влизаше в торпедната зала и се бореше с мъжете. В екипажа от торпедното отделение имаше хора, достатъчно откачени, за да побеждават редовно капитана. Борбите бързо се превърнаха в ритуал — „Щуротиите“.
Морър беше израснал във Военноморските сили с баща адмирал. Всъщност, Джон X. Морър старши беше командващ подводния флот в Тихия океан в края на шестдесетте години, когато „Халибът“ ходеше да търси парчета от ракети и преди да тръгне за митичните комуникационни кабели. Сега синът му водеше екипаж, пълен със старшини, опитни срочнослужещи и шпиони, на най-опасната мисия.
На „Сийулф“ тайната се пазеше далеч по-добре отколкото на „Халибът“. Но на „Парч“ в това отношения бяха направо параноични. Самите членове на екипажа нямаха голяма представа къде отиват. Казаха им само, че заминават, за да проверят дали подводницата може да се оправи под вечните ледове и да се върне, като пътем се опита да открие някоя и друга съветска подводница.
Когато приближиха Аляска, Морър започна приготовленията за преминаване през тесния Берингов пролив. Тук водата беше дълбока само четиридесет и шест метра, а плаването — опасно. Разбира се, след няколко месеца нямаше да е възможно да се мине без помощта на ледоразбивач. Навигаторите и капитанът се криеха зад завеси, докато напрегнато нанасяха на картата курса на пълзящата с 2–3 възла подводница.
Като излязоха от пролива, „Парч“ трябваше да плава още на север, през Чукотско море. Тук водите бяха също толкова плитки и ледът не се топеше дори през лятото. От космоса това и други морета около полюса приличат на калейдоскоп, като температурата и солеността изменят цвета на самата вода с всяка миля. Сигналите от хидролокатора на „Парч“ отскачаха от пластовете досущ като от твърди предмети, като оставяха Морър и хората му почти слепи, съвсем като при самолет, летящ през гъсти облаци.
Екипажът придвижваше „Парч“ бавно напред и ругаеше в опит да разгадае ехото от хидролокатора, без да са напълно сигурни дори за миг дали нещото, което звучи сякаш точно пред тях, е на същата дълбочина или няколко метра по-нагоре. Нямаше как да се разбере, докато не се приближаха достатъчно, толкова, че почти рискуваха сблъсък. Но „Парч“ не беше напълно безпомощна. Военноморските сили бяха пращали най-малко една подводница годишно под леда още от 50-те години. Създадена беше специална лаборатория за проучване на морските ледове в опит да улесни работата в тази непозната и трудна среда. И всички подводници от клас „Стърджън“ бяха направени „годни за лед“ с хидролокатори, които можеха да гледат нагоре и напред, и помагаха да се избягва забиването в леда, специални контролни средства за плавучест, както и изменения на корпуса, позволяващи на подводницата да пробие тънък лед за аварийно изплаване.