Призрак от миналото

— Ти не си виновен — отвърна Лея и ядно погледна над екрана към залата със стотиците всевъзможни лица. Нямаше да им позволи да й диктуват с кого да се сприятелява и да сключва съдружие. — Кажи на този ишорски шеф, че аз ти давам разрешение да кацнеш. Ще изпратя заповедта веднага щом освободим линията. С „Волният Карде“ ли си?

— Да — отговори търговецът на информация. — Но мога да сляза и със совалка, ако смяташ, че ще бъде по-дипломатично.

— В момента не съм склонна да се съобразявам с ничия докачливост. Нали знаеш къде е площадката „Западен шампион“? На около двеста километра южно от императорския дворец е, до планините Менарай.

— Имам я на картата — увери Карде и внимателно погледна Лея. — Нещо ново ли има, или само дебатът за Каамас е станал по-ожесточен?

— Още не зная — отвърна Лея. — Може би и двете. Имаме апартамент на тринайсетия етаж в Горската кула, на двайсетина километра източно от площадката за кацане. Ще се обадя на ногрите да те пуснат. Ще дойда веднага щом успея да се измъкна.

— Сигурно е съвсем уединено място?

— Точно така — съгласи се Лея и потръпна. Не беше трудно да отгатне мислите му: независимо от протестите й тя всъщност не можеше да си позволи да я видят с него в близост до императорския дворец. — Ще разбереш защо искам да се срещнем там, след като ти разкажа какво стана.

— Разбира се — спокойно отвърна Карде. — Мога ли да се свържа с разни места, докато дойдеш? Колкото да не стоя без занимание, разбира се.

— И да се опиташ да изровиш нещо в правителствените архиви? — усмихна се Лея.

Той сви рамене.

— Човек никога не знае.

— Сигурна съм, че за теб е по-трудно да научиш нещо, което не знаеш, отколкото за повечето — сухо отвърна тя. — Добре, ще предупредя ногрите, когато им се обадя.

— Благодаря ти. До скоро.

— До скоро.

Тя изключи интеркома с въздишка. Раздор, подозрение, вражди… Можеше само да се чуди какво е намислил върховният адмирал. Тя отново включи интеркома и набра линията на космическия контрол.

В последна сметка денят не беше лош — помисли си Кариб Девист, загледан в пъстрите ниви с толгрейн, които вятърът леко къдреше в долината Дорчес. Наистина не беше лош. Жаркото лятно слънце, което безмилостно пърлеше Малък Пакрик по време на растежа на толгрейна, днес срамежливо се криеше зад облаци и те се разнесоха едва привечер, когато бе време да изчезне за час и половина над далеч по-населения съседен свят Голям Пакрик. Когато отново изгря, топлината му бе почти желана.

Имаше още работа на полето, но без това не можеше. Кариб и братята му извозиха поредната колония червеи, опитващи се да си направят дом сред преплетените корени на толгрейна. След това мъжете ликвидираха едно петно бяла главня, което можеше за няколко дни да съсипе цялата реколта, ако не се видеше навреме. Но я засякоха, извозиха и червеите, нито един дроид не се повреди и не се загуби, а имаше и вероятност за разнообразие реколтата да узрееше навреме. Направо беше добър ден и когато Кариб вдигна крака на перилото на балкона към прекрасния залез и си наля заслужена чаша ралска минерална вода, установи, че не е зле да си жив.