Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Един хубав ден, когато Стуро както обикновено си пробивал път, чул в далечината бучене и плисък. Той почнал да се ослушва така внимателно, че почти спрял на едно място.
— Какво ли може да е това? — попитал той.
Близката гора не пропуснала случая да се пошегува с него.
— Ти сигурно си въобразяваш, че си единствен на света — отговорила тя. — Но аз ще ти кажа, че това е потокът Грьовело от езерото Грьовел. Той току-що е успял да си пробие път през една хубава долина и сега напредва към морето не по-бавно от теб.
Но Стуро, който имал голямо мнение за себе си, възразил, без да се замисля нито миг:
— Този Грьовело е за окайване. Само със собствените си сили няма да успее да се справи. Кажи му, че Стуро от езерото Вон отива към морето и че ще му помогне, ако желае да се присъедини към него!
— Малък си, а пък си голям самохвалко — казала гората. — Аз ще му предам думите ти, но не вярвам Грьовело много да им се зарадва.
Но на следния ден гората му съобщила, че Грьовело е срещнал големи трудности и че на драго сърце приема помощта — ще се присъедини към него.
Разбира се, след това Стуро почнал да напредва по-бързо и един ден съгледал едно малко, красиво езеро, в което се оглеждали Идреберг и Стедя.
— Какво е пък това? — попитал той и пак се спрял от учудване. — Нима така съм се заблудил, че съм се върнал обратно в езерото Вон?
Но гората, която по онова време се ширела навред, веднага отговорила:
— Не си се върнал в езерото Вон. Това е езерото Идре, изпълнено с вода от реката Сьорелв. Тя е река — герой. Напълни вече езерото и сега се готви да си пробие път надолу.
Като чул това, Стуро казал на гората:
— Нали растеш навред, носи много здраве на Сьорелв и й кажи, че Стуро от езерото Вон достигна езерото Идре. Ако ме пусне да мина през него, за благодарност аз ще я взема със себе си към морето. Тя няма защо да се мъчи сама да си пробива път, за това аз ще поема грижата.
— Мога да й предам предложението ти — отговорила гората, — но не ми се вярва Сьорелв да го приеме, защото тя е също така силна като теб.
Но на другия ден гората му казала, че и Сьорелв се е уморила да си отваря път сама и е готова да се присъедини към него.
Потокът минал през езерото и после продължил да се бори с горите и планините както по-рано. Отначало вървяло, но изведнъж той попаднал в една планинска долина, така затворена от всички страни, че не можел да намери никакъв изход. Стуро стоял на едно място и се пенел от злоба, а гората, като го видяла как се ядосва, попитала:
— Е, сега вече е свършено с тебе, нали?
— Не, не е свършено — отвърнал Стуро. — Само че съм се заел да извърша едно голямо дело. И аз ще направя езеро като Сьорелв.
Той започнал да изпълва езерото Серна и това му отнело цяло лято. Като се издигала водата в езерото все по-високо и по-високо, Стуро също се изкачвал все по-нагоре и по-нагоре, докато най-после намерил изход и се спуснал на юг.
Като се измъкнал благополучно от тази теснина, един ден той чул отляво силно бучене и плискане. Такова бучене той никога не бил чувал и веднага попитал гората какво е това.
Както винаги гората с готовност отговорила.
— Това е Фйетелв — казала тя. — Чуваш ли го как бучи, като си отваря път към морето?
— Ако стигаш до тоя окаяник — казал Стуро, — кажи му, че Стуро от езерото Вон е готов да го вземе към морето при условие, че приеме името ми и ме следва послушно.
— Не ми се вярва Фйетелв да се откаже да пътува самостоятелно — отвърнала гората.
Ала на другия ден тя трябвало да признае, че и Фйетелв се е уморил да си пробива сам път и е готов да се присъедини към Стуро. И тъй, Стуро все продължавал напред. Макар че бил привлякъл вече много помагачи, той не бил толкова голям, колкото би могло да се очаква. В замяна на това бил много високомерен. Почти целият му път представлявал бързеи и шумни водопади и той взимал със себе си всичко, което течело из горите, дори и пролетните вадички.
Един ден Стуро чул, че далеч някъде на запад шуми река. Той поискал от гората да му каже коя е тази река. И от нея узнал, че това е Фюлуелв, която поема водите от планината Фюлу и вече си е изкопала дълго и широко корито.
Като чул това, Стуро веднага изпратил по гората обикновения си призив. На следния ден гората донесла отговора на Фюлуелв.
— Кажи на Стуро — отговаряла реката, — че не ми трябва никаква помощ! Повече подхождаше на мен да изпратя такова предложение, защото аз съм по-силната и аз първа ще стигна до морето.