Време на презрение

Явно зашеметен от удара на боздугана, Синия все пак успя да нанесе удар с брадвата, която с тропот се вряза в нагръдника на противника му. Това, че двамата все още се държаха на седлата си, изглеждаше като истинско чудо, но всъщност се дължеше на високите лъкове на седлата. По хълбоците на двата коня течеше кръв, особено ясно открояваща се върху светлата козина на сивушкото. Цири гледаше ужасена. В Каер Морхен я бяха научили да се бие, но тя не си представяше по какъв начин би могла да се съпротивлява на толкова силни бойци. И не вярваше, че ще може да парира дори един от мощните им удари.

Синия хвана и с двете си ръце брадвата, дълбоко врязала се в нагръдника на Крилатия, приведе се и се опря в стремената, опитвайки се да изхвърли противника си от седлото му. Крилатия със замах го удари с боздугана — веднъж, отново, трети път. Кръвта бликна изпод козирката на шлема и потече по синята броня. Крилатия пришпори дорестия кон, скокът на животното изтръгна острието на брадвата от нагръдника му. Олюлявайки се в седлото си, Синия изпусна дръжката на брадвата. Крилатия прехвърли боздугана в дясната си ръка, налетя и със страшен удар прилепи главата на Синия към конската шия. Хванал повода на сивушкото със свободната си ръка, нилфгардецът удряше с боздугана, синята броня кънтеше като желязно гърне, кръвта течеше от сплескания шлем. Още един удар — и Синия рухна напред под копитата на сивушкото. Сивушкото отскочи, но дорестият кон на Крилатия, явно нетрениран, с грохот стъпка падналия. Синия още беше жив, за което свидетелстваше отчаяният му рев. Дорестият кон продължаваше да го тъпче, толкова стремително, че Крилатия не можа да се задържи в седлото и също се стовари долу.

— Изпотрепаха се, мамка му! — възкликна хващачът, който държеше Цири.

— Така им се пада на господа рицарите! — изплю се другият.

Слугите на Синия гледаха отдалеч. Единият от тях обърна коня си.

— Стой, Ремиз! — извика Скомлик. — Ти накъде, към Сарда? Бързаш да увиснеш на бесилото?

Слугите се спряха, единият от тях погледна, засланяйки очите си с ръка.

— Ти ли си това, Скомлик?

— Аз съм! Ела, Ремиз, не се бой! Рицарските разпри не са наша работа!

Цири изведнъж реши, че е време да приключва с апатията. Тя ловко се изтръгна от хваналия я хващач, хвърли се към сивушкото на Синия и с един скок се озова върху седлото с високи лъкове.

Може би щеше да успее да избяга, ако слугите от Сарда не бяха на седла и върху отпочинали коне. Догониха я с лекота и й измъкнаха юздата. Тя скочи и се понесе към гората, но конниците отново я настигнаха. Единият от тях я хвана за косата в движение, дръпна я и я повлече. Цири изпищя и увисна на ръката му. Конникът я хвърли право в краката на Скомлик. Камшикът му изсвистя, Цири изкрещя и се сви на кълбо, прикривайки главата си с ръце. Камшикът изсвистя отново и я удари по ръцете. Тя се метна настрани, но Скомлик скочи към нея, ритна я, после притисна с крак кръста й.