Време на презрение

— А защо е толкова важна за Нилфгард? Обещаха награди, пратиха патрули навсякъде… Защо?

— Това не го знам. Но ако я попитат както трябва… С тояга по гърбината… Ха! Видяхте ли как ме погледна? Всичко разбира, слуша внимателно. Хей, момиче! Аз съм Скомлик, следотърсач, викат ни „хващачи“. А това е камшик, викат му бич. Ако ти е мила кожата на гърбината, почвай да говориш…

— Стига! Млъквай!

Гръмкият, рязък, нетърпящ възражения глас дойде от другия огън, до който седеше рицар с оръженосеца си.

— Скучаете ли, хващачи? — попита страшно рицарят. — Тогава хващайте се за работа! Погрижете се за конете! Изчистете оръжието ми и доспехите! В гората за дърва! И не закачайте момичето! Разбрахте ли, нахали?

— Тъй вярно, благородни господин Свеерс — промърмори Скомлик. Другарите му наведоха глави.

— На работа! Изпълнявай заповедите!

Хващачите се засуетиха.

— Съдбата ни наказа с този нещастник! — промърмори единият. — Защо префектът трябваше да ни слага под командването на тоя смотаняк?

— Какъв е важен! — промърмори другият, оглеждайки се крадешком. — А нали ние, хващачите, намерихме девойката? Само заради нашия нюх тръгнахме по руслото на Сухак…

— Аха. Заслугата е наша, а този дворянин ще вземе наградата, за нас ще останат само трохи… Ще ни хвърля флорени в краката — дръжте, хващачи, вижте колко е щедър господарят…

— Затваряй си устата — изсъска Скомлик, — че ще те чуе.

Цири остана сама при огъня. Рицарят и оръженосецът я гледаха изпитателно, но мълчаха.

Рицарят беше възрастен, но все още силен мъж със сурово, покрито с белези лице. По време на ездата си не беше свалял шлема си с птичи криле, но това не бяха онези криле, които се явяваха на Цири в кошмарите й, а после и на остров Танед. Това не беше Черния рицар от Цинтра. Но беше нилфгардски рицар. Когато даваше заповеди, говореше на всеобщия език, но с ясен акцент, наподобяващ акцента на елфите. Със своя оръженосец — момче, малко по-голямо от Цири, разговаряше на език, близък до Старата реч, но не толкова напевен, по-твърд. Това сигурно беше нилфгардският език. Цири, която знаеше добре Старата реч, разбираше повечето думи. Но не се издаваше. При първата почивка, на края на пустинята, която наричаха Тигана или Корат, нилфгардският рицар и оръженосецът му я засипаха с въпроси. Тогава тя не отговаряше, защото беше апатична и зашеметена, почти не на себе си. След няколко дни езда, когато излязоха от каменистите дерета и се спуснаха надолу, към камениста долина, Цири се съвзе, започна да забелязва заобикалящия я свят и да реагира на него, макар и вяло. Обаче продължи да не отговаря на въпросите, така че рицарят изобщо престана да се обръща към нея. Изглеждаше, че тя повече не го интересува. С нея се занимаваха само грубияните, наричащи себе си „хващачите“. Те също се опитваха да я разпитват. И бяха агресивни.

Но нилфгардецът с крилатия шлем бързо ги поставяше на място. Беше очевидно кой тук е господар, и кой — слуга.