Време на презрение
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-429-1
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Време на презрение». Краткое содержание книги:
— Да. Варнхагенови не подпалиха кръчмата.
Скомлик се обърна в седлото, погледна Цири.
— Трябва да я развържем — каза той. — Не бива никой да я познае… Дайте й наметало. С качулка. Опа! Накъде, малката?
— Трябва да отида до храстите…
— Ще ти дам аз на теб едни храсти, пачавро! Клякай до пътя! И помни — в селото нито дума! Мислиш се за много хитра, а? Само се обади и ще ти прережа гърлото. Ако аз не получа флорените за теб, никой няма да ги получи.
Тръгнаха бавно, конските копита затропаха по мостчето. Иззад портата веднага се показаха заселници, въоръжени с копия.
— Стража на портата — промърмори Ремиз. — Чудя се защо.
— Аз също — каза Скомлик, изправяйки се на стремената. — Пазят портата, а откъм мелницата оградата е разтурена, може да се мине с каруца…
Приближиха се още повече, спряха конете.
— Здравейте, стопани! — извика жизнерадостно, макар и малко изкуствено Скомлик. — Добра среща!
— Кои сте вие? — попита кратко най-високият от заселниците.
— Ние, куме, сме войска — излъга Скомлик, разположил се удобно в седлото. — Служим на Негово Величество господин префекта от Амарило.
Заселникът прекара длан по копието и погледна Скомлик изпод вежди. Явно не можеше да си спомни кога хващачът му е станал кум.
— Господин префектът ни изпрати тук — продължи да лъже Скомлик, — за да узнае как я карат земляците му, добри хора от Глисвен. Негово Величество ви изпраща поздравите си и пита дали хората от Глисвен се нуждаят от някаква помощ.
— Справяме се някак — отговори заселникът. Цири отбеляза, че той говори на всеобщия език със същия акцент като Крилатия, макар и да се стреми да подражава на жаргона на Скомлик. — Свикнали сме да се справяме сами.
— Господин префектът ще се радва да чуе това. Отворена ли е кръчмата? Гърлата ни са пресъхнали…
— Отворена е — отвърна навъсено заселникът. — Засега все още е отворена.
— Засега?
— Засега. Скоро ще я съборим, дъските и гредите са подходящи за хамбар. А от кръчмата няма никакъв доход. Ние се трудим с пот на челото и нямаме време да ходим в нея. Тя привлича само пътници и то главно такива, чието присъствие не ни радва. И сега там има такива.
— Кой? — Ремиз леко пребледня. — Да не са случайно от Форт Сарда? Да не са благородните господа Варнхагенови?
Заселникът се намръщи и помръдна устни, сякаш се канеше да се изплюе.
— За съжаление — не. Това е милицията на господин барона. Нисирите.
— Нисирите? — смръщи чело Скомлик. — А откъде са те? Под чие командване?
— Главатарят им е висок, мургав, мустакат като сом.
— Ха! — Скомлик се обърна към спътниците си. — Имаме късмет. Познаваме един такъв, нали? Това сигурно е старият ни приятел Веркта „Вервай ми“, помните ли го? А какво правят нисирите тук при вас, куме?
— Господата нисири — обясни навъсено заселникът — са тръгнали към Тифи. Оказаха ни чест с посещението си. Водят пленник. Един от бандата на Плъховете.
— Виж ти! — възкликна Ремиз. — Да не са пленили и нилфгардския император?
Заселникът се намръщи, стисна копието. Приятелите му замърмориха приглушено.
— Заповядайте в кръчмата, господа войници. — Жилите върху скулите на заселника играеха. — И си побъбрете с господата нисири, вашите приятели. Нали сте на служба при префекта. И попитайте господа нисирите защо водят бандита в Тифи, вместо още тук да го побият на кол, чрез теглене с волове, както е наредил префектът. И напомнете на господа нисирите, че тук управлява префектът, а не баронът от Тифи. Имаме и волове, и наострен кол. Ако господа нисирите не желаят, то ние ще направим каквото трябва. Кажете им това.
— Ще им кажа, че как иначе. — Скомлик погледна многозначително спътниците си. — Всичко хубаво, хора.
Тръгнаха между къщурките. Селото изглеждаше запустяло, нямаше жива душа. Зад една от оградите риеше свиня, в мръсотията газеха мръсни патици. Голям черен котарак пресече пътя на ездачите.
— Пфу, пфу. — Ремиз се изплю през рамо и направи с пръстите си знак, предпазващ от уроки. — Мина ни път, проклетникът!
— Да му заседне мишка в гърлото дано!
— Какво? — обърна се Скомлик.
— Котак. Черен като катран. Мина ни път, пфу, пфу.
— Да върви по дяволите. — Скомлик се огледа. — Гледайте колко е пусто тук. Но видях през прозорците, че хората са си по къщите и дебнат. А там, в онази врата, мернах тояга.
— Пазят си жените — засмя се онзи, който пожела на котака да се задави с мишка. — Нисирите са в селото. Нали чухте какво каза оня селянин? Явно не обичат нисирите.
— И нищо чудно. „Вервай ми“ и неговата компания няма да пропуснат нито една фуста. Ех, все още живеят добре тези нисири. Бароните им викат „стражи на реда“, затова и им плащат — да пазят реда, да наглеждат пътищата. И когато викнеш на селяните „Нисир!“, се напикават от страх. Но това е до време. Ще заколят още някое теле, ще насилят още някоя жена и накрая селяните ще ги изтърбушат с вили, помнете ми думата. Видяхте ли ония, при портата, какви гневни физиономии имаха? Това е селище на нилфгардци… С тях шега не бива… А, ето я и кръчмата…