Време на презрение

— Господин префектът ще се радва да чуе това. Отворена ли е кръчмата? Гърлата ни са пресъхнали…

— Отворена е — отвърна навъсено заселникът. — Засега все още е отворена.

— Засега?

— Засега. Скоро ще я съборим, дъските и гредите са подходящи за хамбар. А от кръчмата няма никакъв доход. Ние се трудим с пот на челото и нямаме време да ходим в нея. Тя привлича само пътници и то главно такива, чието присъствие не ни радва. И сега там има такива.

— Кой? — Ремиз леко пребледня. — Да не са случайно от Форт Сарда? Да не са благородните господа Варнхагенови?

Заселникът се намръщи и помръдна устни, сякаш се канеше да се изплюе.

— За съжаление — не. Това е милицията на господин барона. Нисирите.

— Нисирите? — смръщи чело Скомлик. — А откъде са те? Под чие командване?

— Главатарят им е висок, мургав, мустакат като сом.

— Ха! — Скомлик се обърна към спътниците си. — Имаме късмет. Познаваме един такъв, нали? Това сигурно е старият ни приятел Веркта „Вервай ми“, помните ли го? А какво правят нисирите тук при вас, куме?

— Господата нисири — обясни навъсено заселникът — са тръгнали към Тифи. Оказаха ни чест с посещението си. Водят пленник. Един от бандата на Плъховете.

— Виж ти! — възкликна Ремиз. — Да не са пленили и нилфгардския император?

Заселникът се намръщи, стисна копието. Приятелите му замърмориха приглушено.

— Заповядайте в кръчмата, господа войници. — Жилите върху скулите на заселника играеха. — И си побъбрете с господата нисири, вашите приятели. Нали сте на служба при префекта. И попитайте господа нисирите защо водят бандита в Тифи, вместо още тук да го побият на кол, чрез теглене с волове, както е наредил префектът. И напомнете на господа нисирите, че тук управлява префектът, а не баронът от Тифи. Имаме и волове, и наострен кол. Ако господа нисирите не желаят, то ние ще направим каквото трябва. Кажете им това.

— Ще им кажа, че как иначе. — Скомлик погледна многозначително спътниците си. — Всичко хубаво, хора.

Тръгнаха между къщурките. Селото изглеждаше запустяло, нямаше жива душа. Зад една от оградите риеше свиня, в мръсотията газеха мръсни патици. Голям черен котарак пресече пътя на ездачите.

— Пфу, пфу. — Ремиз се изплю през рамо и направи с пръстите си знак, предпазващ от уроки. — Мина ни път, проклетникът!

— Да му заседне мишка в гърлото дано!

— Какво? — обърна се Скомлик.

— Котак. Черен като катран. Мина ни път, пфу, пфу.

— Да върви по дяволите. — Скомлик се огледа. — Гледайте колко е пусто тук. Но видях през прозорците, че хората са си по къщите и дебнат. А там, в онази врата, мернах тояга.

— Пазят си жените — засмя се онзи, който пожела на котака да се задави с мишка. — Нисирите са в селото. Нали чухте какво каза оня селянин? Явно не обичат нисирите.

— И нищо чудно. „Вервай ми“ и неговата компания няма да пропуснат нито една фуста. Ех, все още живеят добре тези нисири. Бароните им викат „стражи на реда“, затова и им плащат — да пазят реда, да наглеждат пътищата. И когато викнеш на селяните „Нисир!“, се напикават от страх. Но това е до време. Ще заколят още някое теле, ще насилят още някоя жена и накрая селяните ще ги изтърбушат с вили, помнете ми думата. Видяхте ли ония, при портата, какви гневни физиономии имаха? Това е селище на нилфгардци… С тях шега не бива… А, ето я и кръчмата…