Време на презрение
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-429-1
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Време на презрение». Краткое содержание книги:
— Искаше да избягаш, а, гадино?
Камшикът изсвистя пак. Цири отново изкрещя. Скомлик я ритна още веднъж и я удари с камшика.
— Не ме бий! — извика тя, настръхнала.
— Аха, заговори, проклетнице! Развърза ти се езичето? Сега ще ти дам да се…
— Опомни се, Скомлик! — извика един от хващачите. — Какво, да я утрепеш ли искаш? Твърде скъпо струва, за да я погубваш!
— Гръм и мълния! — каза Ремиз, слизайки от коня. — Нима това е тази, която Нилфгард търси от седмица?
— Тя е.
— Ха! Всички гарнизони я търсят. Някаква важна за Нилфгард личност! Май някакъв могъщ маг е предсказал, че трябва да се намира в този район. Така разправяха в Сарда. Къде я намерихте?
— В Тигана.
— Не може да бъде!
— Може, може — каза ядосано Скомлик, мръщейки се. — Хванахме я, наградата е наша! Какво стоите като колове? Връзвайте птичето — и на седлото. Да се махаме оттук, момчета! По-живо!
— Благородният Свеерс — каза един от хващачите — май още диша…
— Няма да диша още дълго. Зарежете го. Отиваме направо в Амарило, момчета. При префекта. Оставяме му момичето и вземаме наградата.
— В Амарило? — Ремиз се почеса по тила, оглеждайки полесражението. — Там със сигурност ни очаква палачът. Какво ще кажеш на префекта? Рицарите са убити, а вие — цели? Когато нещата се изяснят, префектът ще заповяда да ви обесят, а нас ще ни ескортира до Сарда… А там Варнхагенови живи ще ни одерат. Вие може и да отивате към Амарило, но аз по-добре да се скрия в гората…
— Ти си ми шурей, Ремиз — каза Скомлик. — Макар и да си кучи син, защото биеше сестра ми, все пак си ми роднина. Затова ще ти спася кожата. Отиваме в Амарило, както казах. Префектът знае, че между Свеерсови и Варнхагенови има вражда. Да се срещнат и да се изпопребият е нещо обичайно за тях. Какво сме можели да направим? А момичето — внимавайте какво ви говоря — сме го намерили след това. Ние сме хващачи. Отсега нататък и ти си хващач, Ремиз. Префектът не знае, че сме тръгнали със Свеерс. Няма да се досети…
— Не забравяш ли за нещо, Скомлик? — попита провлачено Ремиз, гледайки втория слуга от Сарда.
Скомлик бавно се обърна, после моментално извади ножа си и със замах го заби в гърлото на слугата. Слугата изкрещя и се строполи на земята.
— Нищо не забравям — изрече студено хващачът. — Е, а сега тук сме само свои. Няма свидетели, а и наградата няма да се раздели между твърде много хора. По конете, момчета, и към Амарило! Чака ни много път до наградата, няма какво да се мотаем!
Когато излязоха от тъмната и влажна букова гора, намериха в подножието на планината селце — двайсетина къщи, заобиколени от ниска ограда и от завоя на рекичка.
Вятърът донесе миризма на дим. Цири помръдна изтръпналите пръсти на ръцете си, завързани с ремък за лъка на седлото. Цялата беше вкочанена, седалището я болеше нетърпимо, пълният мехур я измъчваше. Беше на седлото от изгрев-слънце. През нощта не беше успяла да си отпочине, защото я бяха настанили да спи с ръце, привързани към китките на лежащите от двете й страни хващачи. На всяко нейно движение хващачите отговаряха с ругатни и закани за бой.
— Селище — каза единият от хващачите.
— Виждам — отговори Скомлик.
Спуснаха се надолу, копитата на конете захрущяха по високите треви, изгорени от слънцето. Скоро излязоха на неравен път, водещ право към селцето, към дървено мостче и към порта в оградата.
Скомлик спря коня и се надигна в стремената.
— Какво е това село? Никога не съм бил тук. Ремиз, познаваш ли я тази местност?
— Навремето селото се казваше Бялата рекичка — отговори Ремиз. — Но когато започнаха безредиците, няколко местни се присъединиха към метежниците, и тогава Варнхаген от Сарда се развъртя тук, изколиха или прогониха всички. Сега тук живеят само нилфгардски заселници. А селцето го прекръстиха Глисвен. Жителите му са лоши, заядливи хора. Казвам ви — да не спираме тук. Да яздим нататък.
— Конете трябва да си отдъхнат — възпротиви се един от хващачите. — И да похапнат. А и на мен ми къркорят червата. Какво ще ни направят заселниците, само сено ни трябва, какво толкова? Ще им размахаме заповедта на префекта пред носовете, нали и той е нилфгардец като тях. Ще видите, че ще започнат да ни се кланят.
— Да, бе — промърмори Скомлик. — Някой да е виждал нилфгардци, които се кланят? Ремиз, а има ли някаква кръчма в този Глисвен?