Време на презрение

Сред пламъка има фигура. Висока млада жена с дълги, прави, гарвановочерни коси. Жената се смее диво и зловещо, огънят бушува около нея.

„Ти си могъща! Тези, които са те наранили, не са знаели с кого си имат работа. Отмъсти си! Отплати им се! Отплати се на всички тях! Нека треперят от страх в краката ти, нека тракат със зъби, без да смеят да погледнат нагоре, към лицето ти! Нека молят за милост! Но ти бъди безмилостна! Отплати им се! Отплати се на всички и за всичко! Отмъсти!“

Зад гърба на чернокосата — огън и дим; в дима — редици от бесилки, колове, ешафоди и подиуми, планини от трупове. Това са труповете на нилфгардците — онези, които са превзели и разрушили Цинтра, които са убили крал Ейст и баба й Каланте, онези, които са убивали хората по улиците. На едно бесило виси рицар с черна броня, въжето скърца, наоколо се кълбят врани, които се опитват да му избодат очите през процепа на крилатия шлем. Другите бесила достигат до хоризонта, на тях висят „катериците“, убили Пол Далберг в Каедвен и преследвали я на остров Танед. На висок кол се гърчи магьосникът Вилгефорц; красивото му, измамно благородно лице е смръщено и посиняло от страдание, острият окървавен връх на кола стърчи от ключицата му… Други магьосници от Танед пълзят на колене по земята, ръцете им са вързани зад гърбовете, а острите колове чакат и тях…

Стълбовете с натрупани около тях сухи клони се простират чак до пламтящия, задимен хоризонт. До най-близкия стълб, окована с вериги, стои Трис Мериголд… А по-нататък — Маргарита Льоантил… Майка Ненеке… Яре… Фабио Сахс…

Не. Не. Не.

„Да — крещи чернокосата, — смърт за всички, отплати се на всички, презри всички! Всичките са ти причинили зло или са искали да го направят! И някой ден могат да го направят отново! Презирай ги, защото най-накрая дойде времето на презрение! Презрение, мъст и смърт! Смърт на целия свят! Смърт, гибел и кръв!“

Ръцете ти в кръв са и роклята ти е в кръв.

„Те те предадоха! Измамиха те! Сега в теб има Сила, отмъсти им!“

Устните на Йенефер са срязани и разбити, от тях тече кръв, на ръцете и краката й има окови, тежките вериги са закрепени за мокрите и мръсни стени на килия. Струпаната около ешафода тълпа крещи, поетът Лютичето полага глава върху пъна, над него проблясва острието на брадвата. Събралите се около ешафода минувачи разтварят кърпичките си, за да съберат кръвта с тях… Гълченето на тълпата заглушава удара, от който подиумът се разтърсва…

„Предадоха те! Измамиха те! Всичките! Ти беше марионетка за тях, кукла на конци! Използваха те! Обрекоха те на глад, на изгарящо слънце, на скитане, на самота! Дойде времето на презрение и мъст! В теб има Сила! Ти си могъща! Нека целият свят да трепери пред теб! Нека целият свят да трепери пред Старата кръв!“

На ешафода качват вещерите — Весемир, Ескел, Ламберт. И Гералт… Гералт едва се държи на краката си, той целият е в кръв…

— Не!!!

Навсякъде около нея има огън, а зад стената на огъня — диво цвилене, еднорози се вдигат на задните си крака, тръскат глави, удрят с копита. Гривите им са като раздърпани бойни знамена, роговете им са дълги и остри като мечове. Еднорозите са огромни, огромни като рицарски коне, много по-големи от нейното Конче. Откъде са се взели? Защо са толкова много? Пламъкът с рев се стрелва нагоре. Чернокосата жена вдига ръце, по тях има кръв. Горещината развява косите й.